Реймънд Чандлър
Ще те чакам
В един часа след полунощ Карл, нощният портиер, изгаси и последната от трите настолни лампи в централното фоайе на хотел „Уиндърмиър“. Синият килим потъмня с един-два оттенъка, а стените се отдръпнаха назад в далечината. В креслата тъмнееха сенките на почиващи гости. В ъглите лепнеха спомени като паяжини.
Тони Ресек се прозя. Отпусна глава на една страна и се вслуша в крехката трептяща музика откъм стаята с радиото зад полувидимия свод в най-далечния край на фоайето. Намръщи се. След един часа стаята му принадлежеше. В нея не би трябвало да има никой. Онова червенокосо момиче му проваляше вечерите.
Спря да се мръщи и в ъгълчето на устните му трепна бегла усмивчица. Седеше, отпуснат безметежно — нисък, блед, шкембест мъж на средна възраст, впил във верижката на часовника си дълги, изящни пръсти — на фокусник, на артист, с лъскави, гледани нокти, изтънени стави и едва приплеснати връхчета. Тони Ресек ги потърка леко, а в кротките му морскосиви очи се таеше безбрежно спокойствие.
Намръщеността се върна върху лицето му. Музиката го дразнеше. Стана от креслото с неочаквана гъвкавост, целият едно цяло, без да помръдне впитите във верижката на часовника пръсти. В един миг бе облегнат назад, отпуснат, в следващия беше прав, с безупречно равновесие, неподвижен, така че самото ставане сякаш бе недоглеждане, грешка на окото.
Прекоси с малките си излъскани обувки синия килим и мина под свода. Музиката се усили. Жаркият рев и френетично-спазматичните ритми на джем сешън. Прекалено гръмко. Червенокосото момиче просто си седеше там, безмълвно втренчено в орнаментната решетка на големия комбиниран радиоапарат, все едно виждаше оркестъра с неподвижните професионални усмивки и потта, стичаща се по гърбовете. Сгушила се бе с подвити крака на дивана, побрал сякаш всички възглавнички в стаята. Беше се наместила много старателно сред тях, като букетче в мека цветарска хартия. Не се извърна. Седеше облегната на една страна, свила малък юмрук върху прасковено коляно. Носеше панталон и горнище от тежка рипсена коприна с избродирани черни лотосови пъпчици.
— Харесвате ли Бени Гудман, госпожице Креси? — попита Тони Ресек.
Момичето бавно извъртя очи. Светлината им бе приглушена, ала виолетовото в тях причиняваше почти болка. Бяха големи, дълбоки очи, без помен от мисъл. Лицето й бе класическо и безизразно. Не му отговори.
Тони се усмихна и раздвижи пръстите на отпуснатите покрай тялото си ръце — един по един, усещайки всяко тяхно помръдване.
— Харесвате ли Гудман, госпожице Креси? — повтори кротко въпроса си.
— Не дотам, та да се разрева — отвърна тя безразлично.
Тони се олюля назад на пети и се вгледа в очите й. Големи, дълбоки, празни очи. Или не? Пресегна се и намали звука на радиото.
— Не ме разбирайте погрешно — обади се пак момичето — Гудман печели добре, а човек, който в наши дни печели по законен начин, заслужава уважение. Само дето тази налудничава музика ме вълнува колкото изветряла бира. Предпочитам нещо с цветя и рози.
— Навярно харесвате Моцарт?
— Хайде, иронизирайте ме — рече момичето.
— Не ви иронизирам, госпожице Креси. Според мен Моцарт е най-великият мъж, живял някога на тази земя, а Тосканини е негов пророк.
— Мислех, че сте хотелският детектив. — Тя отметна глава върху една от възглавниците и се втренчи в него през гъстите си мигли. — Дайте нещо от този ваш Моцарт — добави.
— Много е късно — въздъхна Тони. — Едва ли ще се намери по това време.
Тя му отправи поредния си прям, бистър поглед.
— Държиш ме под око, нали, ченге? — Засмя се въз душно, почти придихателно. — Къде стъпих накриво?
Тони я озари с кукленската си усмивка.
— Никъде, госпожице Креси. Никъде. Но се нуждаете от свеж въздух. От пет дни сте в хотела, а носа не сте си показала навън. Пък и стаята ви е горе в кулата.
Тя пак се засмя.
— Разкажете ми нещо с такъв сюжет. Умирам от скука.
— Навремето тук имаше едно друго момиче, отседнало в същата стая. Остана в хотела цяла седмица, също като вас… без да излиза, имам предвид. Почти с никого не размени и дума. И какво, мислите, направи накрая?
Момичето го изгледа сериозно.
— Напусна, без да си плати сметката.
Тони протегна изящната си ръка и бавно я извъртя, като трепкаше с пръсти, сякаш ленива вълна се разбива на кея.
— Не. Изпрати да й донесат сметката и я плати. После каза на момчето да се върне след половин час за куфарите. И накрая излезе на балкона…
Момичето леко се наклони напред, очите му все тъй сериозни, едната ръка сключена върху прасковеното коляно.
— Как ти беше името?
— Тони Ресек.
— Звучи източноевропейско.
— Така е. Полско.
— Продължавай, Тони.
— Всички стаи горе на кулата имат балкони, госпожице Креси. А парапетите им са прекалено ниски за четиринайсет етажа над улицата. Нощта беше черна, имаше високи облаци. — Той отпусна ръка в прощален, безвъзвратен жест. — Никой не я видял кога е скочила. Но когато се удари в паважа, беше като топовен гърмеж.
— Измисляш си, Тони.
Гласът й беше чист, сух шепот.
Той отново я дари с кукленската си усмивка. Спокойните му морскосиви очи почти заглаждаха плавните вълни на косите й.
— Ива Креси — произнесе замислено. — Име, чакащо да го огрее светлина.
— Чакащо един висок, мургав нехранимайко, Тони. Едва ли ще те интересува защо. Бях омъжена за него на времето. Може отново да се омъжа за него. Човек е способен да направи много грешки само за един живот. — Ръката върху коляното бавно се разтвори, докато пръстите постепенно се изпънаха до краен предел. Сетне се свиха бързо и стегнато и дори в мътната светлина кокалчетата лъщяха като полирани кости. — Преди време му погодих калташки номер. Заврях го в миша дупка, без да искам. И това едва ли ще те интересува. Работата е там, че му дължа нещо.
Тони се наведе бавно и завъртя копчето на радиото. В топлия въздух смътно се завихри валс. Натруфен, но все пак валс. Той усили звука. Музиката се ливна от високоговорителя във вихър от празнична мелодичност. Откакто умря Виена, всички валсове са призрачни.
Момичето облегна глава на една страна и измърка два-три такта, сетне млъкна, свило напрегнато устни.
— Ива Креси — каза. — Някога беше изписано със светлини. В долнопробен нощен клуб. Изключително долнопробен. Полицията го затвори и светлините изгаснаха.
Той й се усмихна почти подигравателно.
— Не е бил долнопробен, докато вие сте била в него, госпожице Креси…
Този валс винаги се изпълняваше от оркестъра, докато старият портиер се разхождаше нагоре-надолу пред входа на хотела, изпъчен и горд с медалите на гърдите си.
— „Последен смях“. Емил Дженингс. Едва ли си го спомняте, госпожице Креси.
— Пролет, животворна пролет — каза тя. — Не, никога не съм го виждала.
Той се отдалечи на три крачки от нея и се обърна.
