балкон покрай двете стени. Френски прозорци извеждаха към него. И двете стаи на кулата бяха с такива балкони. Имаше и камина с наредени за огрев дърва зад дървен параван пред жизнерадостно пъстър диван. Висока запотена чаша бе поставена върху хотелски поднос до дълбоко, уютно кресло. Мъжът отстъпи натам и застана пред него. Големият лъскав пистолет се отпусна и се насочи към пода.
— Направо ще припадна — повтори той. — От един час съм в тази дупка и хотелското ченге вече ми звъни на вратата. Добре, скъпи, надникни в гардероба и банята. Само че тя току-що си тръгна.
— Още не си се видял с нея — уточни Тони. Лицето на мъжа неочаквано се набръчка. Плътният му глас се изостри и премина в ръмжене.
— Нима? И с кого не съм се видял още?
— С момичето — Ива Креси.
Мъжът преглътна. Остави пистолета си върху масичката до подноса. Отпусна се заднишком в креслото — сковано, като засегнат от лумбаго. После се наклони напред, постави ръце върху коленете и опъна устни над зъбите си във весела усмивка.
— Значи се е добрала дотук, а? Още не съм питал за нея. Предпазливо момче съм. Още не съм питал…
— От пет дни е тук — поясни Тони. — Чака те. И за секунда не е напускала хотела.
Мъжът взе да мърда с устни. В усмивката му проблесна разбиране.
— Задържах се на север — подхвърли небрежно. — Знаеш как става. Гостувах на стари приятели. Ти, ченге, май доста си наясно с моите работи.
— Така е, господин Ролс.
Мъжът скочи и ръката му се стрелна към оръжието. Застана наклонен напред, стиснал пистолета върху масичката, втренчен в Тони.
— Жените много плямпат — каза приглушено, сякаш стискаше нещо меко между зъбите си и говореше през него.
— Не са жени, господин Ролс.
— Ъ? — Пистолетът се плъзна по твърдото дърво на масата. — Говори по-ясно, ченге! Врачката ми току-що си тръгна.
— Не са жени, а мъже. Мъже с пистолети.
Помежду им отново настъпи ледено мълчание. Джони бавно изпъна тяло. Лицето му бе като измито от всякакво изражение, ала очите му бяха на преследван звяр. Тони се наклони към него — нисък, шишкав мъж с кротко, бледо, дружелюбно лице и очи, чисти като планински ручей.
— На тези никога не им свършва бензинът — обади се Джони Ролс и облиза устни. — От зори до късен мрак все се трудят. Старата фирма не заспива.
— Знаеш ли кои са? — тихо попита Тони.
— Имам около десет предположения. Дванайсет от тях ще излязат верни.
— Лошите момчета — усмихна се Тони с крехка, чуплива усмивка.
— Къде е тя? — рязко попита Джони Ролс.
— В съседната стая.
Мъжът отиде до стената, като остави пистолета на масичката. Застана пред преградата и взе да я изучава. Пресегна се и сграбчи железния парапет на балкона. После го пусна, обърна се и лицето му изгуби част от бръчките. Очите му проблясваха по-спокойно. Отиде до Тони и се извиси над него.
— Имам една кръгла сумичка — заразправя. — Ива ми изпрати малко мангизи и аз ги поумножих чрез сделчица на север. Бели пари за черни дни.
— Лошите момчета имат предвид двайсет и пет бона. — Тони се усмихна накриво.
— Според мен по-скоро пет стотака. Само дето доста ще се озоря, ако река да ги убедя в това.
— Вярвам ти — обяви Тони.
— Не убиват често, но щом искат, пипат доста грубо.
— Мухльовци — отсече Тони с много презрение. — Пищовлии. Обикновени мухльовци.
Джони Ролс се пресегна към чашата си и я пресуши. Кубчетата лед протракаха леко, докато я оставяше на масата. Взе пистолета, подхвърли го леко в дланта си, после го затъкна с дулото надолу във вътрешния джоб до сърцето си. Втренчено загледа килима.
— Защо ми съобщаваш всичко това, ченге?
— Мислех си, че може да я оставиш на мира.
— Ами ако не я оставя?
— Нещо ми подсказва, че ще я оставиш — възрази Тони. Джони Ролс кимна леко. — Има ли начин да се измъкна оттук?
— Слез със служебния асансьор до гаража и наеми кола. Ще ти дам визитка да я покажеш на момчето от гаража.
— Ти си забавно малко човече — отбеляза Джони Ролс.
Тони извади износен портфейл от щраусова кожа и надраска нещо върху визитка. Джони Ролс го прочете и остана да стои с картичката в ръка, почуквайки с нея по нокътя на палеца си.
— Бих могъл да я взема със себе си — промърмори, присвил очи.
— Би могъл да се повозиш и в катафалка — отвърна Тони. — Казах ти вече, от пет дни е тук. Забелязали са я. Един мой познат ми се обади и ми поръча да я измъкна от хотела. Светна ме за какво става въпрос. Така че вместо нея ще измъкна теб.
— Страхотно ще им хареса — подхвърли Джони Ролс. — Ще ти изпратят теменужки.
— В почивния си ден ще поплача над тази мисъл.
Джони Ролс обърна ръката си и се вгледа в длан та.
— Бих могъл да я видя все пак. Преди да се смотая. В съседната стая ли каза?
Тони се извърна кръгом и тръгна към вратата.
— Не си губи времето, красавецо — предупреди го през рамо. — Току-виж съм променил решението си.
Мъжът произнесе почти нежно:
— Откъде да знам, че не ме предаваш?
Тони не се обърна.
— Това е риск, който трябва да поемеш.
Отиде до вратата и излезе от стаята. Затвори след себе си внимателно, хвърли поглед на 14А и влезе в тъмния асансьор. Спусна се на етажа, където съхраняваха чаршафите и хавлиите, и излезе, за да махне коша, който задържаше вратата на служебния асансьор отворена. Вратата тихо се затвори. Той я задържа, за да няма никакъв шум. В дъното на коридора от стаята на домакина се процеждаше светлина. Тони се върна в другия асансьор и се спусна в централното фоайе.
Дребният администратор се беше скрил зад опушеното преградно стъкло и проверяваше някакви сметки. Детективът прекоси фоайето и сви към стаята с радиото. То пак беше включено, съвсем тихо. Тя бе там, отново сгушена на дивана. Високоговорителят бръмчеше на ухото й — смътен звук, толкова нисък, че казаното бе безшумно като шумоленето на дървета. Тя извърна бавно глава и му се усмихна.
— Приключи ли с проверката? Не можах да мигна. Затова пак слязох тук. Нали нямаш нищо против?
Той се усмихна и поклати глава. Седна в едно зелено кресло и потупа брокатената тапицерия на страничните облегалки.
— Разбира се, госпожице Креси.
— Чакането е трудна работа, не мислиш ли? Защо не поговориш с това радио? Звучи като геврек, който огъват.
Тони повъртя копчето, не намери нищо, което да му хареса, и го върна на предишната станция.
— Сега го слушат само пияни бираджии.
Тя пак му се усмихна.
— Нали не ви притеснявам с присъствието си, госпожице Креси?
— Дори ми е приятно. Голям сладур си, Тони.
Той изгледа сковано вратата и по гръбнака му преминаха иглички. Изчака ги да се махнат. Изчезнаха бавно. Отметна се назад, отпусна се отново, впи красиви пръсти във верижката на часовника си. Заслуша се. Не в радиото — в далечни несигурни, заплашителни неща. И може би в безопасното бръмчене на колела,
