Реймънд Чандлър
Свидетел в съда
1
Измъкнах се от голямото жури1 малко след четири и слязох по задните стълби до кабинета на окръжния прокурор Фенуедър — мъж със строги, сякаш издялани с длето черти на лицето и прошарени слепоочия, по които жените страшно си падат. Той си играеше с една писалка на бюрото, докато ми говореше:
— Мисля, че ви повярваха. Може дори да предадат следобед. Ако това стане, ще се наложи от сега нататък да внимавате.
Дълго въртях една цигара между пръстите си, преди да я пъхна в устата си.
— Не ми заделяйте хора за охрана, господин Фенуедър. Познавам и най-затънтените улички в този град, а и вашите хора няма как да ме следват достатъчно плътно, за да ми бъдат от полза.
Той погледна през един от прозорците.
— Познавате ли добре Франк Дор? — попита, извърнал очи от мен.
— Знам, че е голяма клечка в политиката и рушветчия, който ще ви потрябва, ако искате да отворите игрален или публичен дом… или ако искате почтено да си продавате стоката в града.
— Точно така — рече рязко Фенуедър и извърна глава към мен. После продължи тихо: — Уличаването на Тинън беше изненада за доста хора. Ако Франк Дор е имал интерес да се отърве от Шанън, който оглавяваше Съвета, откъдето Дор по всяка вероятност е получавал своите договори, не е изключено това да го накара да рискува. Както разбирам, той и Мани Тинън са работили заедно. На ваше място бих го държал под око, така да се каже.
Усмихнах се широко.
— Аз съм сам — рекох.
— Франк Дор действа на голяма територия. Но ще направя каквото мога.
Фенуедър стана и протегна ръка през бюрото.
— Няма да съм в града няколко дни. Ако предявят обвинението, заминавам още тази вечер. Внимавайте… и ако случайно нещо не е наред, търсете Бърни Оулс, моя главен следовател.
— Дадено — рекох.
Ръкувахме се и аз минах покрай морно момиче, което ме дари с морна усмивка и отметна на тила си една уморена къдрица, докато не откъсваше очи от мен. Върнах се в кантората малко след четири и половина. Спрях за момент и се втренчих във вратата на малката приемна. Сетне я отворих, влязох и там, разбира се, нямаше никой.
Имаше само една стара червена кушетка, два различни стола, малък килим и ниска масичка с няколко стари списания. Държах приемната отключена, за да могат клиентите да влязат, да седнат и да чакат… ако има клиенти и ако им се чака.
Прекосих стаята и отворих вратата към моята канцелария, на която пишеше: „Филип Марлоу. Частен детектив“.
Лу Харгър седеше на дървен стол откъм онази страна на бюрото, която беше срещу прозореца. Ръцете му в светложълти ръкавици стискаха извивката на бастуна, на тила си под опасен ъгъл бе килнал зелена шапка, с пречупена черна коса, която падаше твърде ниско по врата му.
— Здравей. От доста време чакам — рече той с апатична усмивка. — Здрасти, Лу. Как влезе?
— Вратата трябва да е била отключена. А може и да съм имал ключ, който е паснал. Имаш ли нещо против?
Заобиколих бюрото и седнах във въртящия се стол. Сложих шапката си на бюрото, взех от пепелника една тумбеста лула и започнах да я пълня.
— Щом си ти, може — рекох. — Просто мислех, че имам по-добра брава.
Той се усмихна с пълните си червени устни. Много хубаво момче.
— Още ли си в бизнеса, или ще прекараш идния месец в хотелска стая на уиски с няколко момчета от полицейското?
— Още работя… ако има какво.
Запалих лулата, облегнах се назад и се загледах в чистата му мургава кожа и правите черни вежди.
Той сложи бастуна на бюрото и сключи ръцете си в жълти ръкавици върху стъкления плот. Започна да прави „муцки“ с устните си.
— Имам нещо за теб. Не е кой знае какво. Но ще изкараш за такси.
Чаках.
— Правя една игричка в Лас Олиндас довечера — рече той. — В заведението на Каналис.
— „Белият дим“?
— Аха. Мисля, че ще ми провърви… и искам да имам подръка човек с патлак.
Извадих нов пакет цигари от едно от горните чекмеджета и го плъзнах по бюрото. Лу го пое и започна да го отваря.
— Що за игра? — попитах.
Той полуизмъкна една цигара и я загледа. В държанието му имаше нещо, което не ми хареса.
— Вече цял месец бездействам. Не изкарват достатъчно пари, за да въртя бизнес в този град. Момчетата от полицията не ни оставят на мира, откакто отмениха сухия режим. Сънуват кошмари, когато си представят, че ще трябва да живеят само от заплатите си.
— За твоя бизнес в този град не е по-скъпо от всякъде другаде. Пък и тук плащаш само на една организация. Все пак е нещо.
Лу Харгър мушна цигарата в устата си.
— Да… на Франк Дор — изръмжа той. — Това тлъсто кръвожадно копеле!
Не казах нищо. Отдавна бях минал възрастта, когато ти е забавно да ругаеш хора, на които не можеш да навредиш. Гледах как Лу пали цигарата си с настолната ми запалка. Той продължи през клъбце дим:
— Забавно е в известен смисъл. Каналис купи ново колело за ролетката — от някакви продажни копелета от хората на шерифа. Познавам много добре Пина, главното крупие на Каналис. Това колело беше мое, ченгетата ми го задигнаха. То е нагласено… и аз знам номера.
— А Каналис не знае… Типично за Каналис — рекох аз. Лу не ме поглеждаше.
— При него се събират добри тълпи — продължи той. — Има дансинг и мексикански квинтет за отмора на клиентите. Танцуват малко, после се връщат пак да си оскубят, вместо да си тръгнат отвратени.
— А ти какво правиш? — попитах.
— Имам нещо като система — рече тихо и ме погледна изпод дългите си мигли.
Извърнах поглед от него, огледах стаята. В нея имаше ръждивочервен килим, пет зелени картотечни шкафа под един рекламен календар, стар дрешник в ъгъла, няколко стола от орехово дърво, тънки пердета на прозорците. Краищата им бяха зацапани от постоянното веене на течението. Късен слънчев лъч осветяваше бюрото и ми показваше прахта по него.
— От всичко казано си правя следното заключение — рекох. — Смяташ, че знаеш как да укротиш колелото на ролетката, и очакваш да спечелиш достатъчно, за да вбесиш Каналис. Би искал да имаш някаква защита подръка… мен. Мисля, че не си с всичкия си.
— Нищо подобно — възрази Лу. — Всяко колело се върти с определен ритъм. Ако наистина познаваш колелото много добре…
Усмихнах се и свих рамене.
— Добре, не знам нищо по въпроса. Не съм запознат със законите на ролетката. Ако питаш мен, ще паднеш в капана на собствената си игра, но може и да бъркам. А пък и не е там работата.
— Къде тогава? — попита тихо Лу.
— Не си падам по телохранителството… но може би и това не е причината. Изглежда, очакваш от мен да повярвам, че се играе честно и почтено. Ами ако не повярвам, ако те зарежа и ти хлътнеш? Или да допуснем, че всичко е по правилата, но Каналис не е съгласен с мен и се ядоса?
— Тъкмо затова ми трябва човек с патлак — рече Лу, без да помръдне мускул на лицето му.
