пораженията.
Тя се наведе бързо напред и попита:
— Ще се погрижиш ли за парите?… Смееш ли?
— Разбира се. Ще отскоча до долу и ще ги скрия в частен сейф. Ти ще държиш единия ключ… А за подялбата ще говорим по-късно. Според мен няма да е зле Каналис да научи, че ще бъде добре да се срещне с мен, а също така няма да е зле, ако ти се скриеш в един малък хотел, където имам приятел. Поне докато поразровя наоколо.
Тя кимна. Аз си сложих шапката и пъхнах плика под колана си. Преди да изляза й казах, че в горното ляво чекмедже има пистолет, в случай че се притесни. Когато се върнах, сякаш не беше помръднала. Но ми каза, че се била обадила в заведението на Каналис и предала да му кажат нещо, което се надявала той да разбере.
По много сложен маршрут се добрахме до „Лорейн“, на ъгъла на авеню „Брант“ и авеню „С“. Никой не стреля по нас и доколкото можах да установя, никой не ни следеше.
Ръкувах се с двайсетачка в ръката с Джим Долан, който дежури през деня на рецепцията на „Лорейн“. Той прибра ръка в джоба си и каза, че с удоволствие ще се погрижи никой да не безпокои „госпожица Томпсън“.
Тръгнах си. Във вестника нямаше нищо за Лу Харгър и за „Хобарт Армс“.
6
„Хобарт Армс“ беше просто един от многото жилищни блокове в квартал, пълен с такива. Беше шестетажна сграда с бежова фасада. Край двата тротоара бяха паркирани много коли. Карах бавно и се оглеждах. Нямаше признаци за нещо изключително, станало в близкото минало. Времето беше тихо и слънчево и паркираните коли си стояха спокойно, сякаш си бяха у дома.
Заобиколих в една уличка с високи дървени огради от двете страни и с множество паянтови гаражи. Паркирах пред един от тях с табелка „Дава се под наем“, минах между две кофи за смет и влязох в бетонирания двор на „Хобарт Армс“ откъм улицата. Някакъв мъж сложи стикове за голф в двуместния си автомобил. Във фоайето филипинец прислужник чистеше килима с прахосмукачка, а мургава еврейка пишеше нещо до номератора.
Използвах автоматичния асансьор и се промъкнах по един коридор до последната врата вляво. Почуках, изчаках, почуках отново и си отворих с ключа на госпожица Глен. Нямаше никакъв мъртвец на пода.
Огледах се в огледалото, което представляваше гърбът на сгъваемото легло, прекосих стаята и надникнах през един прозорец. Отдолу имаше корниз, който някога е бил стреха. Той продължаваше до пожарната стълба. По него вътре можеше да се вмъкне и слепец. Не забелязах следи от стъпки по прахта върху корниза.
В нишата за хранене и в кухнята нямаше нищо освен обичайните принадлежности. Подът на спалнята бе застлан с приятен килим, а стените бяха боядисани в сиво. В ъгъла около кошчето за отпадъци имаше доста боклук, а в счупения гребен върху тоалетната масичка видях няколко червени косъма. Във вградените шкафчета имаше само няколко бутилки от джин.
Върнах се във всекидневната, надникнах зад сгъваемото легло, постоях една минута и излязох от апартамента. Филипинецът във фоайето беше изчистил около три метра с прахосмукачката. Облегнах се на рецепцията до номератора.
— Госпожица Глен?
— Пет-две-четири — рече мургавата еврейка и направи отметка в списъка с прането.
— Няма я в стаята. Идвала ли е скоро?
Тя вдигна глава към мен.
— Не съм я виждала. Какво има… някаква сметка?
Казах, че съм просто неин приятел, благодарих й и си тръгнах. Така установих, че в апартамента на госпожица Глен не е ставало нищо особено. Върнах се при колата си.
И без това не бях повярвал на всичко, което ми бе разказала.
Прекосих „«Кордова»“, продължих още една пряка и спрях край една забутана дрогерия, задрямала зад две огромни мастикови дървета и прашна, претрупана витрина. В ъгъла на дрогерията имаше телефонна кабина. Някакъв старец се затътри с надежда към мен, сетне се отдалечи, когато видя какво търся, свали очилата с железни рамки на края на носа си и седна пак с вестника.
Пуснах десет цента, набрах номера и тенекиен женски глас провлече „Телегра-а-м“. Поисках да говоря с Вон Балин.
Когато ме свързаха и той разбра кой го търси, чух как се изкашля. После гласът му прозвуча съвсем ясно в слушалката:
— Имам нещо за теб, но е лоша новина. Ужасно съжалявам. Твоят приятел Харгър е в моргата. Получихме новината преди десет минути.
Облегнах се в кабината и почувствах как в очите ми припари.
— Какво друго разбра? — попитах.
— Двама полицаи в патрулна радиокола са го намерили в нечий преден двор или нещо подобно в Уест Симарон. Бил прострелян в сърцето. Станало е снощи, но неизвестно защо едва сега съобщиха самоличността му.
— Уест Симарон, а? — рекох. — Добре, толкова по въпроса. Ще намина към теб.
Благодарих и окачих слушалката, постоях за миг и гледах през стъклата някакъв мъж на средна възраст с прошарена коса, който беше влязъл в магазина и сега опипваше списанията на щанда.
После пуснах нова монета и набрах номера на хотел „Лорейн“. Поисках да говоря с администратора.
— Джим, ще се погрижиш ли твоето момиче да ме свърже с червенокосата?
Извадих цигара и я запалих, духнах дима към стъклото на вратата. Той се блъсна в него и се завъртя в затвореното пространство. Сетне нещо по линията щракна и чух гласа на телефонистката:
— Съжалявам, вашият човек не отговаря.
— Свържете ме пак с Джим — рекох. После, когато той се обади: — Ще намериш ли време да изтичаш догоре и да разбереш защо не отговаря? Може би е просто предпазлива.
— Дадено — каза Джим. — Ще изтичам с ключа.
Целият се обливах в пот. Сложих слушалката на малката поставка и дръпнах вратата на кабината. Прошареният мъж бързо вдигна поглед от списанията, сетне се намръщи и погледна часовника си. Димът започна да излиза от кабината. След миг затворих с ритник вратата и вдигнах отново слушалката. Стори ми се, че гласът на Джим идва от много далеч.
— Няма я. Сигурно е изляла на разходка.
— Да… а може и да са я поразходили до онзи свят — рекох.
Окачих слушалката и изхвърчах от кабината. Непознатият с прошарената коса метна едно списание на щанда толкова силно, че то падна на пода. Наведе се да го вдигне, докато минавах покрай него. После се изправи точно зад мен и каза тихо, но много категорично:
— Дръж ръцете долу и спокойно. Излез навън при твоята бричка. Не се шегувам.
С крайчеца на окото си виждах, че старецът се взира късогледо към нас. Но нямаше какво да види дори и да виждаше толкова надалеч. Нещо ме ръгна в гърба. Можеше да е пръст, но едва ли. Излязохме от магазина много кротко.
Дълга сива кола беше спряла зад моя „Мармон“. Задната й врата беше отворена и някакъв мъж с квадратно лице и крива уста стоеше с един крак върху стъпалото на автомобила. Дясната му ръка беше зад гърба, в колата. Моят човек се обади:
— Качвай се в твоята и тръгни на запад. Завий зад първия ъгъл и карай с около петдесет, не повече.
Тясната улица беше слънчева и спокойна, мастиковите дървета шумоляха тихо. Откъм „Кордова“, само на една пряка оттук, долиташе тътенът на уличното движение. Свих рамене, отворих вратата на „Мармона“ и седнах зад волана. Мъжът с прошарената коса се вмъкна много бързо до мен, като не откъсваше поглед от ръцете ми. Извъртя дясната си ръка, стиснала чипонос револвер.
— Внимавай, докато вадиш ключовете, приятел.
