Внимавах. Докато натисках стартера, отзад се затръшна вратата на кола, последваха бързи стъпки и някой седна на задната седалка в „Мармона“. Отпуснах амбреажа и завих зад ъгъла. В огледалото видях, че сивата кола взе завоя зад мен. После изостана малко.
Карах на запад по успоредна на „Кордова“ улица и когато минахме около пресечка и половина, една ръка се плъзна по рамото ми изотзад и ми взе пистолета. Прошареният мъж сложи късия револвер на крака си и ме опипа със свободната си ръка. Сетне доволен се облегна.
— О’кей. Спусни се до главната улица и не се размотавай — рече. — Но това не значи да забършеш някоя патрулна кола… В случай че ти минава през ума, опитай и ще видиш.
Взех двата завоя, ускорих до петдесет и шест и продължих с тази скорост. Минахме през няколко хубави жилищни квартала, а после пейзажът взе да оредява. Когато съвсем оредя, сивата кола отзад изостана, обърна към града и изчезна.
— Защо ме отвлякохте? — попитах аз.
Мъжът с прошарената коса се засмя и разтърка широката си червена брадичка.
— Просто бизнес. Шефът иска да поговори с теб.
— Каналис?
— Каналис… как не! Казах Шефа.
Наблюдавах движението, доколкото го имаше толкова далеч от града, и няколко минути мълчах. После казах:
— Защо не го направихте в апартамента или в уличката?
— Искахме да сме сигурни, че няма опашка след теб.
— Кой е този шеф?
— Зарежи това… докато не стигнем там. Нещо друго?
— Да. Мога ли да пуша?
Той държа волана, докато палех цигара. Човекът на задната седалка не беше отворил уста. След малко прошарената коса ме накара да спра и да си сменим местата.
— Имах същия „Мармон“ преди шест години, когато бях беден — пошегува се той.
Не можах да измисля подобаващ отговор, така че просто оставих димът да прониква в дробовете ми и се питах защо ако Лу е бил убит в Уест Симарон, убийците не са взели парите. А ако наистина е бил убит в апартамента на госпожица Глен, защо някой си е сторил труда да го връща обратно в Уест Симарон?
7
За двайсет минути стигнахме предпланината. Превалихме стръмно планинско било, спуснахме се до дълга бяла бетонна лента, минахме по мост, изкачихме до половината следващия склон и отбихме по един път с чакълена настилка, който се губеше зад обрасъл с тъмнозелен шубрак склон. Китки пампасова трева трептяха по хълма като водни струйки. Колелата скърцаха по чакъла и занасяха на завоите.
Стигнахме до една хижа с широка веранда и основа от скрепени с цимент планински камъни. Перките на вятърна турбина за електрогенератор се въртяха бавно на гребена на издаден хребет на трийсетина метра зад хижата. Синя сойка се стрелна над пътя, изсвистя, направи рязък вираж и изчезна от погледа като падащ камък.
Мъжът с прошарената коса приближи колата до верандата край един светлокафяв двуместен „Линкълн“, изключи двигателя и дръпна ръчната спирачка. Извади ключовете, загъна ги внимателно в кожената калъфка и я пъхна в джоба си.
Мъжът на задната седалка слезе и отвори вратата откъм моята страна. Беше с пистолет в ръката. Слязох. Мъжът с прошарената коса също слезе. Всички влязохме в хижата.
Стените на голямата стая бяха красиво полиран чворест чам. Прекосихме стаята, застлана с индиански килими, и мъжът с прошарената коса почука предпазливо на една врата.
— Кой е? — извика някой. Прошарената коса долепи лице до вратата и каза:
— Бийзли… и човекът, с когото искахте да говорите.
Гласът отвътре каза да влизаме. Бийзли отвори вратата, бутна ме напред и я затвори зад гърба ми.
Озовах се в друга голяма стая със стени от чворест чам и индиански килими на пода. В каменното огнище съскаше и пухтеше накладен от плавей огън. Мъжът зад бюрото беше Франк Дор, политиканът.
Беше човек, който обича да има бюро пред себе си, да притисне в него тлъстия си търбух, да си играе с разните неща по него и да изглежда много умен. Лицето му беше тлъсто и мътно, бялата му коса, леко щръкнала, беше оформена в пооредял бретон, имаше малки проницателни очи и малки, много нежни ръце. Видимата част от него беше в неугледен сив костюм, а пред бюрото му се бе изтегнала голяма черна персийска котка. Той чешеше котката по главата с една от малките си нежни ръце, а котката се умилкваше. Немирната й опашка висеше от ръба на бюрото.
— Сядай — рече той, без да вдигне очи от котката. Седнах в много ниско кожено кресло. Дор каза:
— Как ти се вижда тук горе? Не е лошо, нали? Това е Тоби, моята приятелка. Единствената ми приятелка. Нали, Тоби?
— Харесва ми тук — рекох, — но не ми харесва начинът, по който пристигнах.
Дор повдигна глава и ме погледна с леко отворена уста. Имаше хубави зъби, но те не бяха никнали в устата му.
— Аз съм зает човек, братко — рече той. — Така беше по-просто, отколкото да спорим. Ще пийнеш ли нещо?
— Разбира се.
Той стисна нежно главата на котката между двете си длани, после я отблъсна и се подпря с две ръце на страничните облегалки на стола. Натисна ги силно и лицето му се позачерви, но накрая се изправи на крака. Заклати се към един вграден шкаф и извади тумбеста гарафа с уиски и две украсени със златни нишки чаши.
— Днес няма лед — съобщи той, докато се клатеше обратно към бюрото. — Ще трябва да го пием неразредено.
Наля в две чаши, покани ме с жест и аз отидох да взема моята. Дор запали дълга кафява пура, побутна кутията към мен, облегна се и ме загледа спокойно.
— Ти си човекът, който наклепа Мани Тинън — каза той. — Не са хубави тези работи.
Пиех си уискито. Биваше си го.
— Животът понякога се обърква — продължи Дор със същия равен, отморен глас. — Политиката, дори когато е много забавна, се отразява на нервите. Ти ме познаваш. Упорит съм и постигам онова, което искам. Вече не искам кой знае колко, но каквото искам… искам го докрай. И никак не ми пука как ще го получа.
— Така ще се говори за вас — рекох учтиво.
Очите на Дор заиграха. Огледа се за котката, притегли я за опашката към себе си, обърна я по хълбок и заглади стомаха й. Това май й допадна. После ме погледна и каза много тихо:
— Ти очисти Лу Харгър.
— Защо мислите така? — попитах, без да придавам някакво особено значение на въпроса.
— Ти очисти Лу Харгър. Може би си го заслужаваше… но ти го направи. Прострелян е веднъж в сърцето с револвер, калибър трийсет и осем. Ти носиш трийсет и осми и разправят, че добре си служиш с него. Снощи си бил у Харгър в Лас Олиндас и си видял, че печели бая пари. Уговорката била да си негов телохранител, но ти е хрумнало нещо по-добро. Настигнал си го с онова момиче в Уест Симарон, напомпал си Харгър с олово и си отмъкнал парите.
Допих си уискито, станах и си сипах още.
— Ти се споразумя с момичето — продължи Дор, — но сделката не е станала. Хрумнало й нещо хитро. Но това няма значение, защото полицията разполага с твоя револвер и с Харгър. А парите са у теб.
— Има ли заповед за задържането ми? — попитах.
— Не преди да кажа аз… И револверът не е предаден… Имам много приятели, разбираш ли…
— Фраснаха ме с палка край заведението на Каналис — започнах аз бавно. — Пада ми се. Взеха ми револвера. Не съм догонвал Харгър, така и не го видях повече. Момичето дойде тази сутрин с парите в един плик и с версията, че Харгър бил убит в нейния апартамент. Ето откъде имам парите… на съхранение. Не бях сигурен в това, което ми разказа момичето, но фактът, че тя донесе парите, беше доста убедителен. А
