— Ти излез, Луи. Аз изчезвам.
— Божичко, не мога да се прибера пеша оттук, приятел.
— Няма да ти се наложи, Луи. Ще изпратя кола да те прибере.
— Господи, нищо не съм направил. Само карах и толкоз.
— В такъв случай обвинението е в неправомерно шофиране. Ще уредите въпроса — ти и твоята организация. Слизай, докато не съм отпочнал с пушкалото.
Щракна дръжка на врата и стъпки изтрополиха по страничното стъпало, после по шосето. Рязко се изправих с автомата в ръка. Луи стоеше на пътя, в дъжда, ръцете му празни, алигаторската усмивка все тъй на лицето.
Измъкнах се покрай елегантно обутия мъртвец, взех си колта и лугера от пода, върнах шесткилограмовия автомат където си беше долу. Откачих белезниците отстрани от колана си и направих знак на Луи. Той се извърна намусено и сключи ръце на гърба си.
— Нищо не можеш да ми направиш — заоплаква се той. — Имам закрила.
Щракнах му белезниците и го пребърках за пистолети много по-внимателно, отколкото той мен. Имаше още един освен онзи, който остави в колата.
Издърпах мъртвото Кръвясало око от седалката и го оставих да се разположи удобно върху мокрия път. Пак взе да кърви, но беше съвършено мъртъв. Луи го изгледа с горчивина.
— Умно копеле беше — каза. — Различен. Падаше си по номерата. Здрасти, умнико.
Извадих ключа на белезниците, отключих едната халка, придърпах я надолу и я щракнах около повдигнатата китка на мъртвеца.
Очите на Луи станаха кръгли и ужасени и най-сетне усмивката му се стопи.
— Боже! — захленчи той. — Да му… Господи! Нали няма да ме зарежеш така, приятел?
— Сбогом, Луи — казах. — Този, когото пречука тази сутрин, беше мой приятел.
— Да му… — изскимтя Луи.
Влязох в колата, запалих, подкарах към първото място, където можех да обърна, върнах се, минах покрай него и се спуснах по хълма. Той стоеше смразен като опърлено дърво, лицето му бяло като сняг, с мъртвеца в краката, чиято ръка, заключена в белезници, се протягаше нагоре към ръката на Луи. В очите му прочетох ужаса на хиляди кошмари. Оставих го там, под дъжда.
Започна да се стъмва рано. Паркирах синята кола на две преки от моята, заключих я и пуснах ключовете в масления филтър. Върнах се пеша до автомобила си и потеглих към града.
Обадих се от телефонна кабина на отдел „Убийства“, поисках да говоря с едно от ченгетата — Гринел, разправих му набързо какво е станало и къде да търси Луи и синята кола. Казах му, че според мен те са главорезите, застреляли Лари Бацел. Нищо не споменах за Дъд О’Мара.
— Браво на теб — рече Гринел с особен глас. — Но те съветвам веднага да се явиш тук. Даден си за издирване във връзка с нещо, което един млекар ни съобщи по телефона преди час.
— Капнал съм — казах. — Трябва и да хапна нещо. Задръж малко топката и в най-скоро време ще ти се явя.
— Съветвам те да дойдеш, момче. Съжалявам, но така ще е най-добре.
— О’кей, о’кей.
Затворих и се махнах от квартала, без много да се размотавам наоколо. Трябваше да се чупя. Налагаше се, преди мен да са ме чупили.
Хапнах в едно заведение до хотел „Плаза“ и потеглих към Реалито.
6
Някъде към осем часа две жълти неонови светлини просветнаха високо в дъжда, а неясен надпис, опънат над пътя, провъзгласи: „Добре дошли в Реалито“.
Паянтови къщи на главната улица, внезапна купчинка магазини, светлини на ъглова дрогерия зад замъглени прозорци, забързани коли пред малък кинотеатър, тъмна банка на друг ъгъл с няколко мъже отпред под дъжда. Това бе Реалито. Продължих. Отново ме обградиха пусти ниви, вече отвъд портокаловия пояс: нищо освен празни полета, приклекнали хълмове и дъжда.
Биваше си я тази миля. По-скоро изминах три, преди да зърна страничен път и мъждукаща светлина сякаш иззад пердета на къщата. Точно в този миг лявата ми предна гума сдаде багажа със сърдито изсъскване. Колко мило. После и дясната задна връчи оставката си по същия начин.
Спрях почти на самото кръстовище. Много мило наистина. Слязох, вдигнах още по-нагоре яката на шлифера си, извадих фенерче и се загледах в купчината тежки галванизирани кабари с глави колкото десетцентови монети. Лъскавият плосък край на една такава ми намигна откъм гумата на колата.
Две спукани, една резервна. Заврях брада в шлифера и тръгнах към смътната светлина нагоре по страничния път.
Несъмнено това бе мястото. Светлината идваше откъм наклонената капандура в покрива на автосервиза. Голямата двойна порта отпред беше плътно затворена, но през процепите се цедеше светлина, ярка бяла светлина. Вдигнах снопчето на фенерчето си и прочетох:
Зад гаража, встрани от калния път, иззад рехава купчина дървета надничаше къща. И там светеше. Пред дървената входна веранда зърнах малка двуместна кола с вдигнат гюрук.
Първата ми грижа бяха гумите, ако можеха да се оправят, пък и онези не ме познаваха. Нощта бе твърде мокра за разходки пеша.
Изгасих фенерчето и почуках с него по портата. Светлините вътре изгаснаха. Стоях там и облизвах дъжда от горната си устна, лявата ръка стиснала фенерчето, дясната пъхната в шлифера. Лугерът пак се бе върнал под мишницата ми.
През вратата долетя глас и не ми прозвуча никак доволен.
— Какво искаш? Кой си?
— Отворете — казах. — Спуках две гуми на пътя, а имам само една резервна. Трябва ми помощ.
— Затворено е, господине. Реалито е на миля западно оттук.
Заритах вратата. Отвътре се чуха псувни, после втори, много по-любезен глас:
— Май си имаме работа с умник, а? Отвори, Арт.
Изскърца резе и едното крило на портата хлътна навътре. Щракнах фенерчето и светлината му се удари в изпито лице. После ръка замахна и го изби от моята. От замахналата ръка в мен се втренчи дулото на пистолет.
Наведох се ниско, заопипвах за фенерчето, застанах неподвижно. Не си извадих оръжието.
— Изгаси фенерчето, господине. Много народ е пострадал по този начин.
Фенерчето светеше долу в калта. Изгасих го, изправих се с него в ръка. В помещението светна лампа, очерта висок мъж в работен гащеризон. Отстъпи заднишком, без да сваля от мен пистолета.
— Влез и затвори вратата.
Така и направих.
— По вашата улица навсякъде се въргалят кабари — съобщих. — Мислех, че си търсите клиенти.
— Абе ти с всичкия ли си? Днес следобед обраха банката в Реалито.
— Не съм тукашен — поясних и се сетих за мъжете, скупчени под дъжда пред банката.
— Добре, добре. Е, такива ми ти работи, а негодниците са се изпокрили тук из планините. Натъкнал си се на техните кабари.
— Така излиза.
Погледнах втория мъж в помещението на автосервиза.
Беше нисък, набит, с равнодушно кафяво лице и невъзмутими кафяви очи. Носеше кафяв дъждобран от лицева кожа, препасан с колан. Кафявата му шапка бе накривена по обичайния контешки начин и беше суха. Ръцете му бяха в джобовете. Изглеждаше отегчен.
Из въздуха се долавяше лютивата сладникава миризма на пироксилинова боя. Върху калника на голяма кола в далечния ъгъл лежеше пистолет за боядисване. Буик, почти нов. Нямаше нужда от боята, която
