получаваше.
Мъжът с гащеризона скри пистолета си през процепа отстрани в дрехата. Кимна към Кафявия. Кафявия погледна към мен и кимна леко.
— Откъде си, страннико?
— От Сиатъл — отвърнах.
— На запад ли си тръгнал? Към големия град?
Гласът му беше кротък, кротък и сух като шумоленето на силно износена лицева кожа.
— Да, колко ми остава?
— Около четирийсет мили. В такова време изглеждат повече. Отдалече идваш значи? През Тахо и Лоун Пайн ли мина?
— Не през Тахо. През Рино и Карсън Сини.
— Пак е дълъг пътят.
Бегла усмивка докосна кафявите му устни.
— Вземи крика и му оправи гумите, Арт.
— Ама чакай, Лаш… — изръмжа мъжът в гащеризона и млъкна, сякаш гърлото му бе прерязано от ухо до ухо.
Мога да се закълна, че потрепери. Настъпи мъртва тишина. Кафявия не помръдна и мускулче. Нещо надзърна от очите му, после ги сведе, почти свенливо. Гласът му бе все същото кротко, сухо прошумоляване.
— Вземи два крика, Арт. Гумите са две.
Мършавият преглътна. После отиде в ъгъла и си сложи дъждобран и шапка. Грабна френски ключ и ръчен крик и забута към вратата втори голям крик на колелца.
— Горе на пътя ли е? — попита почти нежно.
— Да. Можеш да използваш резервната, ако нямаш време.
— Има време — каза Кафявия и погледна ноктите на ръката си.
Арт излезе с инструментите си. Вратата пак се затвори. Вперих очи в буика. Не гледах към Лаш Йегър. Нямаше начин в сервиза да има двама мъже на име Лаш. Не го поглеждах, защото все едно виждах проснатото бездиханно тяло на Лари Бацел и това щеше да се прочете по лицето ми. Поне за част от секундата. Той също се завзира в буика.
— Само леко одраскване — каза провлечено, — но собственикът е мангизлия, а на шофьора му трябваха няколко долара. Знаеш как стават тези работи.
— Знам.
Минутите минаваха на пръсти. Дълги, лениви минути. После отвън заскърцаха стъпки и някой бутна вратата. Светлината се отрази в моливи дъжд и ги превърна в сребристи нишки. Арт намусено затътри навътре две кални гуми, затвори с ритник и остави спуканата гума да тупне на една страна. Дъждът и свежият въздух му бяха върнали смелостта. Изгледа ме свирепо.
— Сиатъл! — изръмжа. — Как ли не!
Кафявия запали цигара, все едно нищо не е чул. Арт свали връхната си дреха, с рязко движение качи гумата на разстилачката, злостно я разтвори, измъкна вътрешната и за нула време я залепи студено. Навъсено се приближи до стената откъм мен, грабна помпа, вкара въздух в гумата колкото да се поиздуе и я понесе с две ръце да я топне във вана с вода.
Излязох голям балък, но и те бяха страхотна комбина. От момента, в който Арт влезе с гумите, не бяха си разменили нито поглед.
Арт подхвърли небрежно издутата гума, улови я с разперени ръце, огледа я с кисело изражение, застанал редом с ваната, пристъпи леко встрани и ми я наниза през главата и раменете.
Метна се зад гърба ми като светкавица, стовари цялата си тежест на гумата, дръпна я и скова гърдите и ръцете ми. Можех да си движа китките, но не и да докопам пистолета.
Кафявия извади дясната си ръка от джоба и докато прекосяваше гъвкаво пода, подхвърли нагоре увит цилиндър монети от по пет цента.
Тежко се отметнах назад и внезапно хвърлих напред цялата си тежест. Със същата внезапност Арт пусна гумата и ми подсече изотзад коленете.
Паднах, но така и не разбрах кога съм се ударил в пода. Юмрукът, подсилен с фишек петцентови монети, ме пресрещна в полет. Безупречно изчислен във времето, идеално преценен в тежестта, подпомогнат и от моето тегло. Изчезнах като прашинка на силно течение.
7
Май жена седеше до някаква лампа. Върху лицето ми падаше светлина, затова пак притворих очи и се опитах да я погледна изпод миглите си. Косата й беше толкова платиненоруса, че главата й грееше като сребърна фруктиера.
Беше облечена в зелена спортна рокля с мъжка кройка и широка бяла яка, която падаше над реверите. До краката й стоеше лъскава чанта с остри ръбове. Пушеше, а до лакътя й имаше бледо питие във висока чаша. Отворих по-широко взор и казах:
— Здравейте.
Очите й бяха същите, които помнех от пред „Сарди“ в купения на старо ролс ройс. Много сини, много меки и прекрасни. Не очите на лека жена, която се върти около момчета с набързо натрупани пари.
— Как се чувствате? Гласът й също беше мек и прекрасен.
— Чудесно — отвърнах. — Само дето някой е построил бензиностанция върху ченето ми.
— А вие какво очаквахте, господин Кармади? Орхидеи?
— Значи знаете името ми.
— Добре си поспахте. Разполагаха с предостатъчно време да ви пребъркат. Какво ли не правиха с вас, остана само да ви балсамират.
— Браво — отбелязах.
Можех да помръдна леко, но не много. Ръцете ми бяха зад гърба, в белезници, в което прозираше известна морална справедливост. От белезниците към глезените ми се спускаше въже и ги връзваше, след което се скриваше от зрителното ми поле зад ъгъла на дивана, закрепено някъде. Нямаше да съм по- безпомощен, ако ме бяха заковали в ковчег.
— Колко е часът?
Тя хвърли кос поглед зад спирала цигарен дим към часовника на китката си.
— Десет и седемнайсет. Да нямаш среща?
— Това къщата до автосервиза ли е? Къде са момчетата — гроб ли копаят?
— Какво те интересува, Кармади? Ще се върнат.
— Ако имаш ключове от белезниците, би могла да споделиш с мен малко от питието.
Тя стана с едно движение, като излята, и се приближи с високата кехлибарена чаша в ръка. Надвеси се над мен. Дъхът й бе тъй нежен. Извих врат нагоре и залочих от чашата.
— Дано не ти сторят нещо лошо — каза разсеяно. — Мразя убийствата.
— И това от устата на съпругата на Джо Месарви! Засрами се. Дай ми още от тая помия.
Даде ми още. Кръвта взе да шава из вдървеното ми тяло.
— Започваш да ми харесваш — подхвърли тя. — Нищо, че лицето ти прилича на мястото на катастрофата.
— Радвай му се, докато го има. Няма да изтрае дълго в това състояние.
Тя бързо се извърна и май се ослуша. Една от двете врати беше открехната. Гледаше към нея. Лицето й ми се видя бледо. Но единствените звуци идваха от дъжда. После отново седна до лампата.
— Защо дойде тук да си търсиш белята? — попита бавно, загледана в пода.
Килимът беше на червени и бежови карета. По тапетите бяха накацали яркозелени борчета, а пердетата бяха сини. Мебелите, от малкото, което успях да съзра, сякаш бяха набавени от онзи тип магазини, които се рекламират по седалките в автобусите.
— Носех ти една роза — казах. — От Лари Бацел.
Тя вдигна нещо от масата и бавно го завъртя между пръстите си — миниатюрната розичка, която той
