— Според теб колко са разиграни на мача тази вечер? — попита тихо. — Имам предвид облозите.
Сирано премига, разтърка устни с пухкавата си ръка.
— Няколко хилядарки. Това беше просто редовият седмичен мач. Не е за вярване, нали?
Кармади пъхна цигарата в устата си и се наведе над писалището да драсне клечка. Добави:
— Ако повярваме, значи убийството доста поевтинява в този град.
Сирано не изкоментира. Гюс Нийшакър допи коняка си и внимателно остави празната чаша върху кръгла коркова маса до канапето. Зазяпа мълчаливо тавана.
След малко Кармади кимна на двамата, прекоси стаята, излезе и затвори вратата зад себе си. Тръгна по коридора покрай гримьорните, вече тъмни. Мина през арка със завеса и се озова зад сцената.
Във фоайето оберкелнерът стоеше до стъклените врати, загледан в дъжда навън и в гърба на униформен полицай. Кармади влезе в празната гардеробна, намери шапката и палтото си, облече се, излезе и застана до оберкелнера.
— Случайно да знаете какво стана с момчето, което беше с мен?
Оберът поклати глава и посегна да отключи вратата.
— Тук имаше четиристотин души… триста се изметоха, преди да дойде полицията. Съжалявам.
Кармади кимна и излезе на дъжда. Униформеният му хвърли бегъл поглед. Пое по улицата към мястото, където беше оставена колата. Нямаше я. Огледа се, постоя малко на дъжда, сетне закрачи към Мелроуз. След известно време намери такси.
6
Рампата на гаража на „Каронделет“ се виеше надолу в мразовития полумрак. Тъмните туловища на колите се очертаваха зловещо на фона на варосаните стени, а единствената висяща лампа в канцеларийката напомняше за неумолимата светлина в килията на смъртниците.
Едър негър в изпоцапан работен гащеризон излезе, търкайки очи, после на лицето му цъфна широка усмивка.
— Хей, здрасти, мистър Кармади. Нещо май не ви свърта таз вечер?
— Поприхващат ме, когато вали — отвърна Кармади. — Обзалагам се, че таратайката ми не е тук.
— Не, няма я, мистър Кармади. Обиколих всички коли да ги бърша, но вашата я няма.
Кармади изрече с равен тон:
— Заех я на един приятел. Сигурно я е ударил…
Подхвърли на пазача монета от половин долар и излезе по рампата в страничната улица. Свърна зад хотела, стигна до тясна пресечка, от едната страна на която беше задната стена на „Каронделет“, а от другата — две бараки и четириетажна тухлена постройка. На матовия глобус над вратата пишеше хотел „Блейн“.
Кармади изкачи трите циментови стъпала и опита вратата. Беше заключена. Погледна през стъклото в малкото, слабо осветено и празно фоайе. Извади два шперца. Вторият пораздвижи бравата. Дръпна силно вратата към себе си, опита пак с първия. Той отмести езичето достатъчно, за да се отвори хлабаво прилепващата врата.
Влезе и погледна към празното гише за регистрация с табелка „Администратор“, до която имаше звънец. На стената отзад се виждаше правоъгълна рамка с празни номерирани касетки. Кармади заобиколи и измъкна отдолу регистъра с кожена подвързия. Проследи имената три страници назад, намери изписаното с детски почерк „Тони Акоста“ и номера на стаята с друг почерк. Прибра регистъра, мина покрай асансьора и се качи по стълбите на четвъртия етаж.
В коридора беше изключително тихо. Крушка на тавана хвърляше слаба светлина. От прозорчето над предпоследната врата вляво се процеждаше светлина. Това беше стая номер 411. Протегна ръка да почука, после я отдръпна, без да докосва вратата.
Топчестата дръжка беше цялата в нещо лепкаво, което приличаше на кръв.
Кармади сведе поглед и забеляза локва кръв върху мръсния дървен под между вратата и ръба на дългия тесен килим в коридора. Изведнъж усети как ръката му овлажня в ръкавицата. Свали я, стисна за миг ръката си като с щипци, после бавно я разтърси. Очите му заблестяха напрегнато.
Извади носна кърпа, обви бравата, завъртя я бавно. Вратата беше отключена. Влезе. Надникна вътре и промълви:
— Тони…, о, Тони.
После, пак с кърпата, затвори вратата и превъртя ключа в бравата.
Светлината идваше от куполовидния абажур, който висеше от тавана на три месингови вериги. Тя падаше върху оправеното легло, няколко светло боядисани мебели, килим в тъмнозелено и квадратно писалище от евкалиптово дърво.
Тони Акоста седеше пред писалището. Главата му беше отпусната върху лявата ръка. Под стола, на който седеше, лъщеше кафеникава локва.
Кармади прекоси стаята толкова сковано, че глезените го заболяха след втората крачка. Стигна до писалището и докосна рамото на Тони Акоста.
— Тони — изхриптя той ниско. — Боже мой, Тони!
Тони не мърдаше. Кармади мина встрани. Върху притиснатите едно до друго бедра на момчето беше метната подгизнала от кръв хавлиена кърпа. Дясната му ръка беше опряна върху предния ръб на писалището, сякаш се е мъчил да се привдигне. Почти под лицето му лежеше плик от писмо, целият в драскулки.
Кармади бавно го придърпа, вдигна го като тежест, зачете криволичещите думи.
„Проследих го… италианския квартал… 2в «Корт стрийт»… над гаража… рани ме… мисля, че го… колата ви…“
Редът се издигаше към ръба на плика и завършваше с петно. Писалката беше на пода. Върху плика личеше кървав отпечатък от палец.
Кармади сгъна плика внимателно, за да не повреди отпечатъка, и го пъхна в портфейла си. Повдигна главата на Тони и я извърна към себе си. Вратът беше още топъл, но започваше да се вдървява. Кротките печални очи на момчето бяха отворени и в тях имаше нещо от мекия блясък на котешкия поглед. Бяха като очите на всички току-що умрели — уж те гледат, а погледът им се плъзга встрани.
Кармади внимателно положи главата му върху протегната лява ръка. Постоя отпуснат, наклонил глава встрани, с притворени очи. Сетне изведнъж я тръсна, погледът му стана суров.
Съблече шлифера и сакото си, запретна ръкави, намокри кърпа за лице на мивката в ъгъла на стаята и отиде до вратата. Избърса топчестите дръжки, коленичи и изтри размазаната в коридора кръв.
Изплакна кърпата и я окачи да съхне, избърса внимателно ръцете си, облече се. С носната си кърпа отвори прозорчето над вратата, извади ключа и заключи вратата отвън. През прозорчето хвърли ключа в стаята, чу го как издрънча вътре.
Слезе долу и напусна хотел „Блейн“. Още валеше. Отиде до ъгъла, огледа улицата, потънала в мрак под клоните на дърветата. Намери колата си на десетина метра от кръстовището, старателно паркирана, фаровете загасени, ключовете на таблото. Извади ги, опипа седалката под волана. Беше влажна, лепкава. Кармади избърса ръката си. Вдигна страничните стъкла и заключи колата. Остави я на мястото й.
На връщане към „Каронделет“ не срещна никого. Дъждът продължаваше да плющи полегато по безлюдните улици.
7
Под вратата на номер 914 се прокрадваше светлина. Кармади почука тихо, оглеждайки коридора, и докато чакаше, ръката му в ръкавицата шареше леко по вратата. Чака дълго. Сетне се чу уморен глас:
— Да? Кой е?
— Кармади, гълъбче. Трябва да те видя. Идвам по работа.
Вратата щракна, отвори се. Той погледна изнуреното бледо лице, загадъчните очи, сега тъмносиви, а не
