върху бюрото… струва ми се… знам кой е. И смятам, че не е умрял.
Момичето се обърна. Сега лицето й беше смъртнобледо. Впери очи в неговите. Дишаше хрипливо, с мъка. Мина доста време, преди да се обади:
— Хваната съм натясно. Това е. Нищо не можеш да направиш.
Кармади вдигна ръка, бавно прокара пръсти по бузата й, около изопнатата брадичка. Кестенявите му очи заискриха, устните му се присвиха в усмивка. Лукава, почти мошеническа усмивка.
— Бъркам, гълъбче — рече. — Изобщо не го познавам. Лека нощ.
Прекоси стаята, излезе в антрето. Когато отвори вратата, момичето сграбчи завесата и бавно взе да търка лице в нея.
Кармади не затвори вратата. Замръзна на прага, озовал се срещу двамата, които стояха отвън с пистолети в ръка. Бяха точно отпред, сякаш готови да почукат. Единият беше дебел, черноок, навъсен. Другият — албинос с остър поглед, продълговата глава и лъскава снежнобяла коса, която се подаваше изпод наквасената от дъжда черна шапка. Оголил в усмивка тънки остри зъби, приличаше на плъх.
Кармади понечи да затвори вратата зад себе си. Албиносът се обади:
— Задръж така, нещастник. За вратата говоря. Ще влезем.
Другият пристъпи бързо и с лявата си ръка опипа внимателно Кармади от горе до долу. Отстъпи и каза:
— Никакъв патлак, но под мишницата има разкошно шише.
Албиносът замахна с пистолета.
— Назад, нещастник. Трябва ни кукличката.
Кармади безизразно рече:
— Няма нужда от пистолета, Криц. Познавам и теб, и шефа ти. Ако иска да ме види, ще се радвам да поговорим.
Обърна се и влезе в стаята, последван от двамата гангстери.
Джийн Ейдриън не беше мръднала. Стоеше още до прозореца, притиснала завесата до бузата си, със затворени очи, все едно гласовете до вратата изобщо не бяха стигнали до нея.
После ги чу да влизат и очите й се отвориха. Обърна се бавно и втренчи поглед покрай Кармади в двамата гангстери. Албиносът спря насред стаята, огледа се мълчаливо, продължи към спалнята и банята. Чу се шум от отваряне и затваряне на врати. Върна се с леки котешки стъпки, разкопча палтото и килна шапката назад.
— Облечи се, кукло. Ще се повозим в дъжда. Ясно?
Момичето извърна очи към Кармади. Той сви рамене, усмихна се леко, разпери ръце.
— Такива ми ти работи, гълъбче. Няма да е зле да се съобразиш с думите му.
Лицето й се изопна, по него се изписа презрение. Бавно изрече:
— Ти… ти… — Гласът й премина в съскащ, неразбираем шепот. Прекоси сковано дневната и влезе в спалнята.
Албиносът пъхна цигара между тънките си устни, изкиска се задавено, сякаш устата му беше пълна със слюнки.
— Май не те харесва, нещастник.
Кармади се намръщи. Бавно отиде до писалището, облегна се на него и се втренчи в пода.
— Мисли, че съм я предал — обади се мрачно.
— Може и така да е, нещастник — провлече албиносът.
— Ти по-добре внимавай с нея — подразни го Кармади. — Бива си я с пистолета.
Подпря нехайно ръце зад гърба си на писалището, забарабани леко с пръсти по него, сетне неусетно сгъна кожената рамка със снимките и я подпъхна под попивателната.
8
По средата на задната седалка в колата имаше тапицирана ръкохватка. Кармади се облакъти на нея, подпря брадичката си с ръка и се загледа през запотените стъкла. В светлината на фаровете дъждът падаше като гъста бяла пелена и отекваше върху покрива на колата подобно на далечен барабанен огън.
Джийн Ейдриън се гушеше в ъгъла на другия край на седалката. Беше с черна шапка и сиво палто от кожа със снопчета, по-дълги от астраганените, но толкова къдрави. Не поглеждаше Кармади и не му говореше.
Албиносът седеше до черноокия дебелак, който шофираше. Движеха се по тихи улици, покрай неясните очертания на къщи и дървета, под замъглената светлина на уличните лампи. Сред гъстите струи дъжд проблясваха неонови реклами. Небето не се виждаше.
После се заизкачваха и извитата в дъга лампа над кръстовище слабо освети улична табелка, върху която Кармади прочете: „Корт стрийт“. Рече тихо:
— Това е италианският квартал, Криц. Шефът ви май не е фрашкан с мангизи както преди.
Очите на албиноса заискриха, когато хвърли поглед назад.
— Щом казваш, нещастник.
Колата забави пред голяма дървена къща със зарешетена веранда, стени, облицовани със заоблени летвички, и прозорци със спуснати щори. На тухлената постройка перпендикулярно на тротоара от другата страна на улицата изработена с шаблон фирма гласеше: „Паоло Перуджини — погребално бюро“.
Колата направи широк завой в пясъчна алея към къщата, фаровете осветиха отворен гараж. Влязоха в него и спряха до голяма лъскава катафалка. Албиносът грубо ги подкани:
— Хайде вън!
— Виждам, че всичко е готово за следващото ни пътуване — обади се Кармади.
— Умник — озъби се албиносът. — Дървен философ.
— Аха. Просто държа на добрите обноски пред ешафода — провлече Кармади.
Черноокият изключи двигателя и запали голям фенер, сетне угаси фаровете и излезе от колата. Насочи лъча на фенера нагоре по тясна дървена стълба в ъгъла. Албиносът нареди:
— Качвай се, нещастник. Пусни момичето пред себе си. Аз съм отзад с патлака.
Джийн Ейдриън излезе от колата покрай Кармади, без да го погледне. Заизкачва сковано стъпалата, а тримата я последваха в индианска нишка.
Горе имаше врата. Момичето я отвори и в очите им плисна ярка светлина. Влязоха в гола мансарда с открит гредоред, с по един квадратен прозорец отпред и отзад, здраво затворени, с черно боядисани стъкла. Силна крушка висеше от тавана над кухненска маса, до която седеше едър мъж, а край лакътя му имаше чинийка с фасове. Два от тях още димяха.
Мършав човек с увиснала устна седеше на легло с тежък люгер до лявата си ръка. Стаята беше оскъдно мебелирана, застлана с протрит килим, а в ъгъла имаше полуотворена врата от застъпващи се дъски, през която се виждаха тоалетна чиния и единият край на дълга старовремска вана с железни крака.
Мъжът зад масата беше едър, но не и красавец. Имаше червеникава коса и малко по-тъмни вежди, енергично квадратно лице и яка челюст. Дебелите му устни здраво стискаха цигарата. Дрехите сигурно му бяха стрували доста пари, но имаха вид, сякаш бе спал с тях.
Хвърли небрежен поглед към Джийн Ейдриън и процеди през цигарата:
— Сядай, кукло. Здравей, Кармади. Левак, дай ми това желязо, а вие, момчета, се върнете долу.
Момичето спокойно прекоси мансардата и седна на обикновен дървен стол. Онзи от леглото стана и остави люгера на кухненската маса до лакътя на едрия мъж. Тримата гангстери слязоха по стълбата, като оставиха вратата отворена.
Едрият докосна люгера, погледна Кармади и подхвърли саркастично:
— Аз съм Дол Конант. Може би ме помниш.
Кармади стоеше спокойно до кухненската маса, разкрачил широко крака, с ръце в джобовете на палтото и отметната назад глава. Притворените му очи бяха сънливи, съвсем безучастни.
— Да — рече той. — Помогнах на баща ми да ти лепне единствената присъда, която ти остана.
— Не остана, негоднико. Апелативният съд я отмени.
— Може би сегашната ще остане — рече Кармади равнодушно. — В този щат обикновено уважават присъдите за отвличане.
