теменуженосини. Под тях имаше петна като от грим. Силната ръчичка на момичето потрепваше на ръба на вратата.
— Ти ли си? — проточи тя. — Така си и мислех… Да, добре, но трябва да се изкъпя. Смърдя на полицаи.
— Петнайсет минути? — осведоми се нехайно Кармади, но я гледаше проницателно.
Тя бавно сви рамене, сетне кимна. Стори му се, че затварящата се врата рипна отгоре му. Продължи към своята стая, там хвърли шапката и шлифера, наля си уиски в чаша и отиде в банята да наточи студена вода от кранчето над мивката. Пиеше бавно, вгледан през прозорците към тъмния широк булевард. От време на време минаваше някоя кола — два бели лъча без начало, струящи от нищото.
Довърши питието, съблече се, пъхна се под душа. Облече си чисти дрехи, допълни манерката и я пъхна във вътрешния си джоб, извади от куфарче автоматичен пистолет с късо дуло и го подържа в ръка, вперил поглед в него. Пак го прибра в куфарчето, запали цигара и я изпуши.
Сложи си суха шапка и палто и се върна до номер 914.
Вратата беше дискретно открехната. Почука леко и се вмъкна, затвори, продължи към дневната и видя Джийн Ейдриън.
Седеше на канапето, току-що изкъпана, в широко виолетово кимоно с панталон. Влажен кичур коса висеше над слепоочието й. Дребните й гладки черти изпъкваха с релефност, каквато умората отпечатва върху лицата на младите.
— Ще пийнеш ли? — попита Кармади. Момичето махна вяло.
— Може.
Той взе чаши, наля уиски и студена вода и ги отнесе до канапето.
— Прибраха ли Тарго?
Брадичката й потрепна, докато се взираше в чашата си.
— Пак се разбесня, щеше да пробие стената с две ченгета. Обичат го това момче.
— Има още много да пати с ченгетата — отбеляза Кармади. — Сутринта фотографите ще го чакат с нетърпение. Мога да се сетя за някои хубави заглавия: „Известният боксьор се оказва по-бърз от гонг“, „Дюк Тарго обърква плановете на гангстерския свят“.
Момичето отпи от чашата си.
— Уморена съм — промълви. — И кракът ме сърби. Да обсъдим защо смяташ, че тази работа те засяга.
— Добре. — Щракна табакерата си, поднесе я под носа й. Докато тя се мъчеше да вземе цигара, добави: — Когато я запалиш, кажи ми защо го застреля.
Джийн Ейдриън пъхна цигарата между устните си, наведе глава да запали, всмукна и отметна глава. Очите й бавно възвърнаха цвета си, лека усмивка заигра по стиснатите й устни. Не отговори.
Кармади я наблюдава известно време, въртейки чашата в ръце. После каза, загледан в пода:
— Това беше твоят пистолет, пистолетът, който намерих тук следобеда. Тарго твърди, че го измъкнал от страничния си джоб — най-бавната работа на този свят. При това стрелял два пъти достатъчно точно, за да го убие, а онзи дори не успял да извади оръжието си от кобура под мишницата. Вятър работа! Но ти, с пистолета в чантата, която е в скута ти, и познавайки гангстера, би могла да успееш. При това онзи е гледал Тарго.
Момичето изрече безучастно:
— Чух, че си частен детектив. Син на някакъв голям политик. Обсъждаха те в управлението. Държат се така, сякаш се плашат малко от теб, от хората, които познаваш. Кой те насъска по мен?
— Те не се плашат от мен, гълъбче — рече Кармади. — Говорили са така, за да видят как ще реагираш, да разберат дали и аз съм замесен, и прочие. Нямат представа за какво става дума.
— Достатъчно ясно им бе казано за какво става въпрос.
Кармади поклати глава.
— Полицаят никога не вярва на онова, което му идва наготово. Писнало му е от врели-некипели. Според мен Макчесни се досеща, че ти си стреляла. Вече е наясно дали при кърпата на Тарго в джоба е имало пистолет.
Омекналите й пръсти изпуснаха недопушената цигара. Течението завъртя пердето на прозореца и в пепелника запълзяха люспици пепел. Тя бавно промълви:
— Добре, застрелях го. Допускаш ли, че бих се по колебала след случилото се днес следобед?
Кармади разтърка ухото си.
— Държа се несериозно — рече тихо. — Но не знаеш какво ми е на душата. Случи ми се нещо отвратително. Мислиш ли, че гангстерът е искал да убие Тарго?
— Така смятах… иначе нямаше да убия човек.
— Може би са искали просто да го сплашат. Както преди. В края на краищата не можеш да избягаш лесно от кабарето.
Тя троснато му възрази:
— Хората не ритат много срещу пистолети като неговия, калибър четирийсет и пет. Би могъл да избяга като нищо. Сигурно е имал намерение да убие някого. А и изобщо не съм искала Дюк да ме прикрива. Той просто грабна пистолета от ръката ми и пое всичко върху себе си. Има ли някакво значение? Естествено, че накрая всичко ще се разбере.
Зачовърка разсеяно все още горящата цигара в пепелника, загледана в пода. След миг се обади почти шепнешком:
— Това ли е всичко, което искаше да знаеш?
Без да движи главата си, Кармади крадешком погледна овала на лицето й, гъвкавата шия. Рече пресипнало:
— Шенвеър е знаел нещо. Момчето, с което бях в „Сирано“, го е проследило до някакво скривалище. Шенвеър го е убил. То е мъртво. Мъртво е, гълъбче… онова хлапе, дето работеше тук, в хотела. Тони, старшият пиколо. Още не съм съобщил в полицията.
Унило прозвуча автомобилен клаксон. Изведнъж момичето клюмна напред, после встрани и се просна върху коленете на Кармади. Лежеше почти по гръб в скута му, а клепачите й потрепваха. Сините венички по тях изпъкваха ясно под нежната кожа.
Той бавно раздвижи ръце и леко я прегърна, после напрегна мускули и я повдигна, Доближи лицето й до своето. Целуна я в крайчеца на устата.
Очите й се отвориха, загледа го с празен, невиждащ поглед. Той я целуна пак, силно, после я сложи да седне на канапето. Каза тихо:
— Това не беше преструвка, нали?
Тя скочи, извърна се. Гласът й беше нисък, напрегнат, гневен:
— Има нещо противно у теб! Нещо… сатанинско. Идваш тук, заявяваш ми, че е убит още един човек… после ме целуваш. Не мога да повярвам.
Кармади мрачно каза:
— Има нещо противно у всеки мъж, който изведнъж си падне по жената на друг.
— Не съм негова! — озъби се тя. — Дори не го харесвам… а и теб не харесвам.
Кармади сви рамене. Гледаха се един друг студено, враждебно. Момичето стисна зъби, след това извика яростно:
— Махай се! Не мога да говоря повече с теб. Не мога да те понасям. Ще се махнеш ли?
— Защо не — рече Кармади. Стана, взе шапката и палтото си.
Момичето рязко изхлипа, после с леки бързи крачки отиде до прозореца и застина там, с лице до стъклото.
Кармади измери гърба й, доближи я и се загледа в меката коса на тила й.
— Защо, по дяволите, не искаш да ти помогна? — попита. — Знам, че нещо не е наред. Няма да ти сторя зло.
Момичето заговори с омраза, втренчено в завесата пред себе си:
— Махай се! Не искам помощта ти. Върви си и не се връщай. Не искам да те виждам… никога вече.
Кармади бавно каза:
— Определено трябва да ти се помогне. Независимо дали ти харесва, или не. Онзи на снимката там,
