Даде ми всичко. Оказа се доста наблюдателен. Бедата беше там, че тайфата знаеше какво е видял. „Изпълнителите“ щяха да бъдат непознати за него.
Той стана и мълчаливо протегна ръка. Нямаше как, стиснах я, понеже това, което ми каза за жените, ме предразположи към него. Ръката му беше влажна, и моята щеше да бъде такава в неговото положение. Кимна и излезе, без да обели дума.
Беше тиха улица в Бей Сити, ако изобщо има тихи улици при това бийтпоколение, когато не можеш да се храниш, без световнонеизвестен певец или певица да бълва любовна песен, старомодна като рокля от XIX век, или някое пиано да разтърсва с джазовата си музика супата на клиента.
Двуетажната къщурка беше спретната като нова детска престилчица. Моравата отпред бе невероятно зелена и старателно окосена. По гладката алея за автомобили нямаше мазни петна от бензин, а живият плет край нея изглеждаше така, все едно всеки ден го минаваха с бръснач.
На бялата врата имаше чукче с тигрова глава, решетесто прозорче и приспособление, през което можеш да си разговаряш с някого, без да отваряш прозорчето.
Бих ипотекирал левия си крак, за да живея в такава къща, но май никога няма да ми се случи.
Звънецът запя вътре и след малко тя отвори вратата. Носеше бледосиня спортна риза и бели къси панталонки, достатъчно къси, за да се държиш приятелски с нея. Имаше сиво-синкави очи, тъмно-рижа коса и фини черти на лицето. Обикновено в сиво-синкавите очи се долавяше мъка. Не забравяше, че животът на баща й бе съсипан от мошеник, собственик на игрален дом; майка й също бе умряла. Успяваше да потисне мъката, като пишеше глупости на тема младежката любов за разни лъскави списания, но това не бе живот. Всъщност за нея нямаше живот. Само съществуване без особени затруднения и с достатъчно пари, за да се чувства осигурена. Поставеха ли я на тясно обаче, проявяваше хладнокръвието и находчивостта на добър полицай. Казваше се Ан Райърдан.
Отстъпи от прага и минах съвсем близо до нея, но и аз си имам правила. Тя затвори вратата, настани се на една кушетка и пристъпи към обичайната си процедура с цигара. Ето ви кукла, която може сама да запали цигарата си.
Стоях прав и се оглеждах. Забелязах известни промени, но не много.
— Нуждая се от твоята помощ — започнах.
— Единствено в такива случаи те виждам.
— Имам клиент, бивш гангстер, вършел мръсната работа на тайфата, синдиката, голямата банда или както щеш я наречи. Знаеш много добре, че тайфата съществува и е богата като Рокфелер. Не можеш да им излезеш насреща, защото малцина биха се заловили с тая работа, особено адвокатите, които се трудят за тях и изкарват по един милион годишно, нито адвокатските сдружения, дето пък се стараят май повече да защитават други адвокати, отколкото собствената си родина.
— Боже мой, да не би да искаш да се докопаш до някоя служба? Досега не съм чувала от теб подобни засукани речи.
Тя пораздвижи краката си, не го направи предизвикателно — не беше от тия — но все пак затрудни правилното ми мислене.
— Стига си си показвала краката — не се въздържах. — Или си обуй дълъг панталон.
— Върви по дяволите, Марлоу! Как не измисли нещо друго?
— Ще се опитам. Приятна ми е мисълта, че познавам поне една хубава и очарователна жена, която няма обли пети. — Преглътнах и продължих: — Онзи се казва Ики Розенщайн. Не е красавец и не ми допада — с едно изключение: побесня, щом подхвърлих, че ми трябва помощничка. Заяви, че жените не били за такава груба работа. Затова именно се залових с нея. За истинския гангстер жената е чувал брашно. Използват жените по предназначение, но наложи ли се да се отърват от тях, действат, без да им мигне окото.
— Досега чух нищо и половина. Май ти трябва чаша кафе или нещо по-силно.
— Много си мила, но сутрин не пия… само понякога, но сега случаят не е такъв. Кафе по-късно. Та… Ики бил зачеркнат.
— Какво пък значи това?
— Имаш списък. Теглиш с молив черта на някое име. Човекът го пиши умрял. Тайфата си има причини. Вече не го вършат само за удоволствие. Не им прави кеф. За тях това е счетоводство.
— И какво се очаква от мен… какви ще ги вършиш ти?
— Бих могъл да опитам. А например ти ще ми помогнеш да засека самолета им и да разбера къде отиват агентите, натоварени с въпросната работа.
— Да, но какво изобщо би могъл да направиш ти?
— Казах, че бих опитал. Ако са взели нощен полет, трябва да са вече тук. Тръгнали ли са пък със сутрешен, ще бъдат тук не по-рано от пет часа. Разполагаме с много време за действие. Знаеш как изглеждат.
— О, разбира се. Всеки ден се срещам с убийци. Каня ги на лимонов коктейл с уиски и препечен хляб с хайвер.
Тя се усмихна. Докато се усмихваше, направих четири големи крачки по килима със светлокафяви фигури, повдигнах я и я целунах по устните. Не се възпротиви, но и не се разтрепери от вълнение. Върнах се на мястото си и седнах.
— Изглеждат като обикновени хора, които работят в прилично, добре ръководено предприятие, имат подобаваща професия. Носят скромни дрехи и са учтиви, когато искат. В чантите им има огнестрелно оръжие, което толкова често е минавало от ръка на ръка, че няма как да установиш чие е. Когато и ако свършат работата си, ще захвърлят оръжието. Сигурно си служат с револвери, но може и с пистолети. Няма да използват заглушители, защото понякога засичат, тежки са и пречат на точната стрелба. В самолета няма да седнат един до друг, а щом слязат, сигурно ще се престорят, че не са се познавали по време на полета. Възможно е да си стиснат ръцете с подходящи усмивки, да тръгнат заедно и да се качат на едно и също такси. Предполагам първо ще отидат в хотел. Съвсем скоро ще се преместят другаде, откъдето ще следят Ики и ще се запознаят с „разписанието“ му. Няма да бързат, докато Ики не предприеме нещо. Така ще разберат, че ги е надушил. Все още му се намират двама приятели… поне така твърди.
— Оттам ли ще го застрелят, от апартамента на отсрещната страна на улицата — при положение че има такъв?
— Не. Ще го застрелят от три крачки. Ще се приближат изотзад и ще кажат: „Здрасти, Ики!“ Той или ще се закове на място, или ще се обърне. Ще го натъпчат с олово, ще хвърлят пистолетите и ще скочат в чакащата ги кола. Друга ще ги прикрива, за да изчезнат от сцената.
— Кой ще шофира другата кола?
— Някой благонадежден и материално обезпечен гражданин, без разправии със закона. Ще кара собствената си кола. Ще им разчисти пътя, дори ако се наложи — уж случайно — ще блъсне някого, даже полицейска кола. И толкова ще се разкайва, че сълзите ще се стичат по ризата му. А убийците ще офейкат.
— Боже Господи! — възкликна Ан. — Как ще се опазиш жив? Пречкаш ли им се, ще пратят убийци и след теб.
— Нищо подобно. Не убиват пазители на закона. Вината ще падне върху изпълнителите. Виж какво, тези гангстерски главатари са бизнесмени. Имат нужда от много, много пари. Стават груби само когато трябва да се отърват от някого, но и това не е по вкуса им. Винаги е възможно да стане някоя грешка. Не особено голяма възможност. Нито едно такова убийство не е било разкрито тук или където и да било другаде, само с две-три изключения. Лепке Бухалтер например отиде на електрическия стол. Помниш ли Анастазия? Беше страшно голяма клечка и невероятно брутален. Прекалено голяма клечка, прекалено брутален. Зачеркнаха го от списъка. Тя потръпна.
— Май и аз имам нужда от нещо подкрепително.
Усмихнах й се.
— Улучи, мила. Вече не съм въздържател.
Тя донесе две чаши уиски със сода. Докато пиехме, продължих:
— Ако ги откриеш или мислиш, че си ги открила, проследи ги, но без да се излагаш на опасност. Иначе недей. Ако са в хотел — а залагам десет срещу едно, че ще бъдат в хотел, настани се там и върти
