телефоните, докато ме намериш.
Ан знаеше номера на кантората ми, все още бях на „Юка авеню“. Това също й беше известно.
— Голям дявол си — засмя се тя. — Жените правят всичко каквото пожелаеш. Как така съм останала девственица на двайсет и осем години?
— Де да имахме няколко като теб? Защо не се омъжиш?
— И защо? За някой циничен сваляч ли, дето не знае нищо друго освен техниката на свалянето? Не познавам други наистина изискани мъже… освен теб. Не се подлъгвам по бели зъби и евтини усмивки.
Приближих се и я изправих. Целунах я силно и продължително.
— Аз съм честен — почти прошепнах. — А това все пак е нещо. Но съм доста плесенясал за момиче като теб. Мислех за теб, желаех те, но този нежен, чист поглед в очите ти ми подсказва да не посягам.
— Вземи ме — изрече тя тихо. — И аз имам мечти.
— Не мога. Това не ми се случва за пръв път. Имал съм прекалено много жени, за да заслужавам такава като теб. Налага се да спасим живота на един човек. Тръгвам си.
Тя стана и ме проследи с мрачен поглед, докато излизах.
Жените, които притежаваш, и тези, които не притежаваш, живеят в различни светове. Не пренебрегвам нито единия, нито другия свят. Самият аз живея и в двата.
На лосанджелиското летище няма как да припариш до самолетите, ако не пътуваш с някой от тях. Виждаш ги как се приземяват, случиш ли се на съответното място, но трябва да чакаш пред бариерата, за да огледаш пътниците. Сградите на летището не те улесняват. Пръснати са от тук до не знам къде си и има опасност да ти излязат мазоли, докато стигнеш от „Трансуърлд Еър Лайне“ до „Американ“.
Преписах разписанието за пристигащите самолети и взех да шаря насам-натам като куче, забравило къде е скрило кокала си. Самолети пристигат, заминават, хамали носят багаж, пътници се потят и подтичват, деца реват, високоговорителят заглушава всички шумове.
Няколко пъти се разминах с Ан. Тя не ми обръщаше внимание.
Трябва да са пристигнали в пет и четирийсет и пет, защото Ан изчезна. Дадох й половин час, просто в случай че е възникнала друга причина да се изпари. Но не. Никъде я нямаше. Излязох, качих се на колата си, изминах няколко предълги мили по задръстения път до Холивуд и кантората си. В седем без петнайсет телефонът иззвъня.
— Така и предполагах — каза тя. — Хотел „Бевърли уестърн“. Стая четиристотин и десет. Не успях да науча имената им. Знаеш, че сега не оставят картите за регистрация да се търкалят къде да е. Не исках да задавам въпроси. Но се качихме заедно с асансьора и така открих в коя стая са. Минавах покрай тях, докато пиколото пъхаше ключа в бравата, и слязох на мецанина, а после на по-долния етаж заедно с жени от кафенето. Не се наложи да наемам стая.
— Как изглеждаха?
— Вървяха заедно, не ги чух да разговарят. И двамата имаха чанти, и двамата носеха обикновени костюми, нищо крещящо. Бели колосани ризи, единият със синя вратовръзка, другият — с черна на сиви райета. Черни обувки. Двама бизнесмени от източното крайбрежие. Биха могли да бъдат издатели, адвокати, лекари, банкови директори — не, зачеркни последното, защото не бяха толкова крещящо облечени. Да, ще ги подминеш, без да ги погледнеш повторно.
— Ти обаче непременно ги огледай повторно. В лицата.
— И двамата имат средно дълги кестеняви коси, на единия е по-тъмничка. Гладки лица, доста безизразни. Единият е със сиви очи; другият, с по-светлата коса — със сини. Очите им са интересни. Доста подвижни, много проницателни, нищо не пропускат. Възможно е и да греша. Навярно вниманието им е обсебено от това, за което са дошли, или пък намират Калифорния за интересна. Определено се заглеждаха в лицата на хората. Добре че ги открих аз, а не ти. Нямаш вид на ченге, но не приличаш и на човек, който не е ченге. Като белязан си.
— Е, не, аз съм страшно красив покорител на женски сърца.
— В лицата все едно са излезли от конвейер. Нито един не приличаше на италианец. И двамата носеха дипломатически куфарчета. Едното беше сиво, с две хоризонтални ивици — червена и бяла, другото — в сиво и бяло — шотландско каре. Не подозирах, че съществува такъв плат.
— Има, но не съм сигурен дали така се казва.
— Аз пък си въобразявах, че знаеш всичко.
— Почти всичко. А сега бързо се прибирай.
— Ще получа ли вечеря или поне целувка?
— По-късно и ако внимаваш, навярно ще получиш повече, отколкото искаш.
— Изнасилване, а? Само дето ще съм с пистолет. Ще поемеш ли щафетата да ги следиш по-нататък?
— Ако са онези, които ми трябват, сами ще ме следят. Вече наех апартамент срещу дома на Ики. Блокът на „Пойнтър стрийт“, пък и всички останали там имат по шест евтини апартамента. Предполагам, процентът на проститутките е твърде висок.
— Напоследък навсякъде е висок.
— И тъй, довиждане, Ан. Пак ще се видим.
— Когато имаш нужда от помощ.
Тя затвори телефона. Аз също. Това момиче ме озадачаваше. Прекалено, за да бъде толкова хубаво. Май всички хубави жени са умни. Позвъних на Ики. Беше излязъл. Пих уиски от служебната бутилка, пуших половин час и пак му звъннах. Този път го хванах.
Съобщих му за досегашните резултати и добавих, че сигурно Ан е попаднала на хората, които ни трябват. Не премълчах и за наетия апартамент.
— Ще ми покриеш ли разходите? — попитах.
— С пет бона ще се покрие всичко.
— Ако ги заслужа и получа. Чух, че си гушнал четвърт милион — подхвърлих наслуки.
— Възможно е, приятел, но как да си ги взема? Босовете знаят къде са. Парите ми дълго ще стоят замразени.
Отвърнах, че това не е беда. Аз самият отдавна бях замразен. Разбира се, не очаквах да си получа четирите бона дори и да завършех успешно работата. Такива като Ики Розенщайн са способни да откраднат дори златните зъби на майка си. Все пак в него като че ли имаше нещичко добро — „нещичко“ е точната дума.
Следващият половин час прекарах в усилия да измисля план за действие. Нищо обещаващо не ми идваше на ум. Беше почти осем часът, та трябваше да хапна. Смятах, че тази вечер въпросните момчета няма да се размърдат. На другата сутрин щяха да се пораздвижат с кола покрай квартирата на Ики, да огледат квартала.
Точно се канех да изляза от кантората и на вратата на чакалнята ми се позвъни. Отворих междинната врата. Насред стаята стоеше дребен, спретнат на вид мъж, който се поклащаше на пети, с ръце на гърба. Усмихваше ми се, но някак насила. Тръгна към мен.
— Ти ли си Марлоу?
— Че кой друг? С какво мога да ви бъда полезен?
Сега беше съвсем близо до мен. Измъкна бързо иззад гърба дясната си ръка, в която държеше пистолет. Ръгна ме с пистолета в корема.
— Зарежи Ики Розенщайн — нареди с глас, който страхотно подхождаше на физиономията му, — докато не съм ти натъпкал търбуха с олово.
Аматьор. Ако стоеше поне не четири крачки от мен, можеше да успее. Аз посегнах, извадих цигарата от устата си и я задържах небрежно в ръка.
— Какво те кара да мислиш, че познавам някой си Ики Розенщайн?
Той се изсмя пискливо и натисна корема ми с дулото на пистолета. — Искаш ли да знаеш?
Глупава усмивка, суетно чувство на превъзходство и сила, когато държиш голям пистолет в малка ръка.
— Редно би било да споделиш.
Щом отвори устата да изтърси поредното остроумие, пуснах цигарата и замахнах. Има и по-бързи момчета от мен, но те не опират пистолети в корема ти. Сложих ръка върху неговата, палец — зад спусъка.
