— Да.
Той тръсна пепел от цигарата върху бюрото и се наведе да я издуха.
— Литъл фон Лейк е с дължина само шестстотин метра. Има малък бент, който построихме, за да облагородим имота — в най-неподходящото време. Вилите са четири. Моята, две на мои приятели — останаха празни това лято — и четвъртата, от близката страна на езерото, идвайки от пътя. В нея живее Уилям Хейнс с жена си. Сакат ветеран от войната, който кара на пенсия. Не плаща наем и се грижи за мястото. Жена ми се беше качила там да прекара лятото, но трябваше да се върне на дванайсети заради някакво светско събитие през уикенда. Така и не дойде обаче.
Кимнах. Той отвори едно заключено чекмедже и извади плик, в който имаше снимка и телеграма. Беше изпратена от Ел Пасо, Тексас, на петнайсети август, в девет часа и осемнайсет минути сутринта до Хауард Мелтън, „Ейвънън билдинг“ № 715, Лос Анджелис, и гласеше:
„Заминавам Мексико за развод стоп ще се омъжа за Ланс стоп всичко хубаво и сбогом стоп Джулия“
Поставих жълтата бланка върху бюрото.
— Жена ми се казва Джулия — поясни Мелтън.
— Кой е Ланс?
— Ланселот Гудуин. Допреди година беше мой личен секретар. После наследи някакви пари и напусна. Отдавна знам, че между него и Джулия има нещо, ако мога така да се изразя.
— Нямам нищо против — рекох.
Побутна към мен и снимката. Беше извадена върху гланцирана хартия и на нея се виждаше дребна стройна блондинка и висок, слаб мургав красавец на около трийсет и пет, малко прекалено хубав. Блондинката можеше да е както на осемнайсет, така и на четирийсет. От този тип беше. Имаше добра фигура и не се скъпеше да я показва. Носеше бански, който не те караше да напрягаш въображението си. Мъжът беше по плувки. Седяха на пясъка, до раиран плажен чадър. Оставих снимката върху телеграмата.
— Това са всички веществени доказателства — каза Мелтън, — но не и всички факти. Още по едно уиски?
Наля в чашите и пихме. Отново остави шишето на пода. Телефонът иззвъня. Говори кратко, после се обади на телефонистката и й нареди да задържа разговорите му за известно време.
— Ако всичко свършваше дотук, как да е — продължи. — Но миналия петък лично срещнах Ланс Гудуин на улицата. Каза ми, че не е виждал Джулия от месеци. Повярвах му, защото е без задръжки и от нищо не му пука. Едва ли би лъгал за такова нещо. И мисля, че ще държи устата си затворена.
— А сещате ли се за други мъже?
— Не. Ако е имало, не ги познавам. Предполагам, че Джулия е арестувана, в някой затвор е и е успяла, с подкуп или по друг начин, да укрие самоличността си.
— В затвора? За какво?
Той се поколеба за миг, а после доста тихо каза:
— Джулия е клептоманка. Не е тежък случай и не го прави често. Обикновено когато прекали с пиенето. Което също й се случва. Повечето от изпълненията й бяха тук, в Лос Анджелис, в големите универсални магазини, където имаше кредит. Хващали са я няколко пъти, но е успявала да замаже работата така, че да го минат към сметката ни. Досега съумявах да потуля всички скандали. Но в чужд град… — Замълча и силно се намръщи. — Трябва да се грижа за служебното си положение в „Дорийм“.
— Регистрирана ли е?
— В какъв смисъл?
— Вземали ли са й някога отпечатъци?
— Не, доколкото знам.
Стори ми се, че се поразтревожи.
— Този Гудуин наясно ли е със страничните й занимания?
— Нямам представа. Надявам се, не. Никога нищо не е споменавал.
— Дайте ми адреса му.
— В указателя е. Има къща в района на Чеви Чейс, близо до Глендейл. Много усамотено място. Нещо ми подсказва, че Ланс си пада по свалките.
И на мен така ми изглеждаше, но не споделих мислите си на глас. Като никога ми се отваряше възможност за малко честно спечелени пари.
— Вие, разбира се, сте ходил в Литъл фон Лейк, откакто е изчезнала жена ви.
Изгледа ме учудено.
— Ами… не. Нямаше защо да ходя. Допреди срещата ми с Ланс пред клуб „Атлетик“ предполагах, че са някъде с Джулия — дори вече женени. Мексиканските разводи са бързи.
— А как е с парите? Има ли много в себе си?
— Не знам. Притежава голямо състояние. Наследство от баща й. Може да изтегли много.
— Разбирам. Как беше облечена? Всъщност надали знаете.
Той поклати глава.
— Не съм я виждал от две седмици. Обикновено се обличаше в тъмни тонове. Може би Хейнс ще ви каже. Предполагам, трябва да го уведомим за изчезването й. Според мен може да му се гласува доверие, че ще държи езика зад зъбите си. — Мелтън се усмихна накриво. — Имаше малък осмоъгълен платинен ръчен часовник с масивна верижка. Подарък за рождения й ден. Носеше пръстен с диаманти и смарагд и платинена венчална халка, гравирана: „Хауард и Джулия Мелтън, 27 юли 1926 г.“
— Значи не подозирате, че има някакво престъпление?
— Не. — Едрите му скули леко почервеняха. — Казах ви какво подозирам.
— Ако е в някой затвор, какво да направя? Просто ви уведомявам и чакам, така ли?
— Разбира се. Ако не е, дръжте я под око, докато пристигна, където и да е. Мисля, че мога да се справя с положението.
— Ъхъ. Изглеждате достатъчно як. Казахте, че е напуснала Литъл фон на дванайсети август. Но не сте бил там. Мисълта ви е, че го е сторила — или просто е трябвало да го направи, или се досещате от датата на телеграмата?
— Вярно. Има още нещо, което забравих да ви кажа. Наистина е заминала на дванайсети. Никога не шофираше по тъмно, затова е слязла от планината следобед и е отседнала в хотел „Олимпия“, докато стане време за влака. Знам го, защото ми се обадиха седмица по-късно да ми съобщят, че колата й е в гаража им, и ме питаха дали ще мина да я прибера. Отговорих им, че ще отида, когато имам време.
— Добре, господин Мелтън, смятам първо да по-обиколя и да поразпитам за този Ланселот Гудуин. Може пък случайно да не ви е казал истината…
Той ми подаде указателя, откъдето извадих адреса. Ланселот Гудуин живееше на „Честър Лейн“ № 3416. Не знаех къде е, но в колата имах карта.
— Ще отида дотам и ще се поослушам наоколо — казах. — Не е зле да имам и малко пари. Да речем, сто долара.
— Петдесет са достатъчно за начало — отвърна. Извади портфейла със златните ъгълчета и ми подаде две двайсетачки и една десетачка. — Ще ви дам да ми подпишете и разписка — съвсем формално.
Извади кочан с разписки от бюрото си, попълни една и аз я разписах. Сложих двете веществени доказателства в джоба си и се изправих. Стиснахме си ръцете.
Оставих го с чувството, че не е човек, който често допуска дребни грешки — особено с пари. Излязох, а секретарката ме изгледа злобно. Тревогата ми по този повод продължи почти докато стигна до асансьора.
2. Безмълвната къща
Колата ми беше на паркинга от другата страна на улицата, затова я насочих на север към „Пета“ и на запад към „Флауър“ оттам по булевард „Глендейл“, та чак до „Глендейл“. Междувременно стана обяд, затова
