отпада.
— Ще видите, че може да ми се вярва — каза той.
— Искам писмо до този Хейнс, горе при езерото Литъл фон. Трябва ми достъп до вилата ви. Единственият начин да се добера до нещо е, като се правя, че изобщо не съм бил в Чеви Чейс.
Той кимна и се изправи. Приближи се до едно от бюрата и се върна с бележка, написана върху клубна бланка:
„До господин Уилям Хейнс Литъл фон Лейк
Драги Бил,
моля те, осигури на приносителя, господин Джон Далмас, достъп до вилата ми и му оказвай всякакво съдействие, докато разглежда имота.
С уважение:
Сгънах бележката и я прибрах при другите придобивки от деня. Мелтън постави ръка на рамото ми.
— Никога няма да забравя това — каза. — Горе ли отивате сега?
— Така смятам.
— Какво очаквате да откриете?
— Нищо. Но ще съм най-големият глупак, ако не тръгна оттам, откъдето започват следите.
— Разбира се. Хейнс е свестен човек, но е малко темерут. Има красива руса жена, която здравата го върти на малкия си пръст. Желая ви късмет.
Стиснахме си ръцете. Неговата бе лепкава като маринована риба.
3. Мъжът с дървения крак
Разстоянието да Сан Бернардино взех за по-малко от два часа и за пръв път от съществуването му там беше хладно почти колкото в Лос Анджелис и почти поносимо лепкаво. Купих си чаша кафе и половинка ръжено уиски, настъпих педала и се заизкачвах нагоре. До Бъблинг Спрингс беше облачно. После изведнъж стана сухо и ясно, а от клисурите повя хлад.
Най-сетне стигнах до големия бент и се загледах в гладките сини води на Пума Лейк. По езерото се плъзгаха канута, скутери и лодки с извънбордови мотори пореха водата и вдигаха много шум за нищо. Пенливите им дири раздрусваха разни клетници, които срещу разрешително от два долара си губеха времето, за да хванат по някоя рибка за един-два цента.
След бента пътят се разделяше на две. Аз трябваше да продължа покрай южния бряг, където шосето се издигаше нависоко сред обширни гранитни скали. Трийсетметрови борове пронизваха ясното синьо небе. На откритите пространства растеше яркозелена мансанита, малкото добрали се дотук диви иглики, бели и морави лупинии, а също и свещничета. Пътят се спусна до нивото на езерото и започнах да подминавам лагери и цели тълпи девойчета по шорти на велосипеди и скутери. Други се разхождаха по шосето или просто седяха под дърветата и си показваха краката. Нагледах се на толкова много мръвки, че стигаха за цял колбасарски магазин.
Хауард Мелтън ми беше казал да се отбия от езерото по стария път за Редланд, една миля преди Пума Поинт. Отклонението представляваше тясна асфалтова лента, която се виеше нагоре в планината. Тук-там по склоновете имаше накацали къщурки. После асфалтът свърши и се появи тесен черен път. В началото му имаше надпис: „Частен път до езерото Литъл фон. Минаването забранено.“ Свих по него и запълзях покрай огромни голи камънаци, малко водопадче сред борове, черни дъбове и тишина. На едно клонче седеше катеричка, чупеше шишарка и пускаше люспите да пърхат надолу като конфети. Животинката ми се скара и гневно удари с лапичка по шишарката.
Тесният път сви рязко покрай огромен дънер и се озовах пред дъсчена порта, върху която също имаше надпис: „Частна собственост. Не влизай!“
Слязох, отворих я, вкарах колата и отново затворих. Още неколкостотин метра се суках между боровете. Изведнъж под мен блесна овално езерце, потънало дълбоко сред дървета, скали и диви треви, като капка роса, уловена в свито на тръбичка листо. В по-близкия му край имаше жълтеникав бетонен бент с въжен парапет и старо воденично колело отстрани. Недалеч се издигаше къщичка от недялани трупи, покрити с груба кора. Единият от двата комина димеше. Отнякъде долитаха ударите на брадва.
Отвъд езерото, доста далеч, ако тръгнеш по пътя, и не толкова далеч напряко през стената, се издигаха три дървени вили. Едната беше голяма, досами водата, а другите две — по-малки и доста отдалечени една от друга. Срещу бента имаше нещо като кейче с естрада за оркестър и изкорубена дървена табела с надпис: „Лагер Килкеър“. Това нищо не ми говореше, ето защо се спуснах по пътечката до покритата с кора къщичка и почуках на вратата.
Ударите на брадва секнаха. Някъде отдалеч се обади мъжки глас. Седнах върху голям камък и запремятах незапалена цигара между пръстите си. Собственикът на къщичката се появи иззад ъгъла с брадва в ръка. Беше набит, не много висок, с тъмна остра небръсната брада, немигащи кафяви очи и прошарена чуплива коса. Носеше джинси и синя, разкопчана на загорелия мускулест врат риза. При ходене леко замяташе десния си крак навън. Мъжът бавно се приближи до мен с увиснала между пълните устни цигара. Имаше глас на градски човек.
— Да?
— Господин Хейнс?
— Аз съм.
— Имам бележка за вас.
Извадих листчето и му го подадох. Той хвърли брадвата, погледна бележката с примижали очи, после се обърна и влезе в къщурката. Излезе, нахлузил очила, и зачете написаното.
— А, да — рече. — От шефа.
После отново погледна листчето.
— Господин Джон Далмас значи? Аз съм Бил Хейнс. Приятно ми е да се запознаем.
Здрависахме се. Ръката му беше като железен капан.
— Доколкото разбирам, искате да се позавъртите наоколо и да огледате вилата на Мелтън. Какво става? Да не я продава, за Бога?
Запалих цигара и запратих клечката в езерото.
— Има повече, отколкото му е необходимо — отвърнах.
— Земя, да, но тук пише вилата…
— Искам да я огледам. Твърди, че била чудесна хижа.
Мъжът посочи с ръка.
— Ето онази там, голямата. Стени от бичена секвоя с топлоизолация и чамова ламперия отвътре. Покрив с шинди, каменни основи и веранди, баня, душ и тоалетна. Горе на хълма има и резервоар за вода. Според мен къщата си я бива.
Гледах вилата, но с още по-голям интерес разглеждах Бил Хейнс. Очите му блестяха и въпреки обветрения му загар под тях си личаха торбичките.
— Сега ли искате да я разгледате? Ще взема ключовете.
— Поизморих се от шофирането. Не бих се отказал да пийна нещо, Хейнс.
Това определено събуди интереса му, но той поклати глава.
— Съжалявам, господин Далмас, но току-що допих четвъртинката.
Облиза пълните си устни и ми се усмихна.
— За какво е онова воденично колело?
— На кинаджиите е. От време на време тук снимат по някой филм. Онова долу пък е декор. С него снимаха „Любов между боровете“. Останалите неща се разпаднаха. Чух, че филмът се провалил.
— Така ли? Няма ли да ми правите компания?
Извадих моята бутилка уиски.
