— Джон Далмас.
— А-а… господин Мелтън познава ли ви, господин… ъ… Далмас?
— Не започвай отново — рекох. — Вземи го попитай. Всичките тия фасони са ми дошли до гуша.
Тя така рязко си пое въздух, че щеше да спука тъпанчето ми.
Последва пауза, прещракване, а после грубият делови глас на Мелтън:
— Да? Мелтън на телефона. Да?
— Трябва да ви видя бързо.
— Това пък какво е? — излая той.
— Каквото чухте. Изникнаха, както им викат, непредвидени обстоятелства. Знаете с кого разговаряте, нали?
— О… да. Да. Хм, чакайте да си помисля. Ще погледна графика си.
— По дяволите вашият график — викнах. — Работата е сериозна. Имам достатъчно мозък да не ви губя времето, ако не се налагаше.
— След десет минути в клуб „Атлетик“ — рязко каза той. — Съобщете да ме потърсят в читалнята.
— На мен ще ми трябва малко повече време — уведомих го и затворих, преди да е започнал да спори.
В интерес на истината, пристигнах след двайсет минути.
Портиерът във фоайето на клуб „Атлетик“ хлътна безшумно в един от старите асансьори с открита клетка, върна се след нула време и ми кимна. Качи ме до четвъртия етаж и ми показа читалнята.
— Завийте наляво, сър.
Читалнята по принцип не беше предназначена за четене. Вярно, че върху дълга махагонова маса имаше вестници и списания, книги в кожени подвързии зад стъклени витрини по стените и маслен портрет на основателя на клуба със засенчена лампа отгоре. Но помещението се състоеше предимно от уютни ниши и кьошенца, огромни наклонени кресла с високи облегалки, в които кротко похъркваха дъртаци с морави от старост и високо кръвно лица.
Влязох и тихо се запромъквах наляво. Мелтън седеше сам в една ниша между шкафовете с гръб към стаята, а облегалката, колкото и да беше висока, не можеше да скрие едрата му тъмнокоса глава. Беше придърпал и втори стол до себе си. Седнах в него и го изгледах.
— Говорете тихо — предупреди ме той. — Това място е за следобедна дрямка. А сега, какво има? Наех ви, за да ми спестите тревоги, а не да добавяте нови.
— Да — съгласих се и доближих лице до неговото. Ухаеше на коктейли, но приятно. — Тя го е застреляла.
Неподвижните му вежди леко се повдигнаха. Очите му придобиха ледено изражение. Стисна зъби. Тихо пое дъх, завъртя едната си едра длан върху коляното и втренчи поглед в нея.
— Продължавайте — продума с глас колкото мраморно топче.
Проточих врат над облегалката на стола. Най-близката антика похъркваше тихо и разклащаше космите в ноздрите си при всяко вдишване и издишване.
— Отидох у Гудуин. Никой не ми отвори. Опитах задния вход. Отключен. Влязох. Радиото беше включено, но намалено докрай. Две чаши. Счупена снимка на пода край камината. Гудуин на един стол, застрелян отблизо. Пистолет на пода, до дясната му ръка. Двайсет и пети калибър, автоматичен — дамски пистолет. Седеше, сякаш изобщо не е усетил. Избърсах чашите, пистолета, бравите, поставих отпечатъци, където е необходимо и си тръгнах.
Мелтън отвори и затвори уста. Зъбите му изскърцаха. Сви и двата си пестника в юмруци. След това ме погледна, без да мига, с непреклонни черни очи.
— Снимката — рече дрезгаво.
Извадих я от джоба и му я показах, но не я подадох.
— Джулия — рече.
Дъхът му изсвистя странно, силно и рязко, а ръката му се отпусна. Прибрах снимката обратно в джоба си.
— А сега какво? — прошепна той.
— Всичко. Може да са ме видели, но не да влизам или да излизам. Отзад има дървета. Къщата е доста затулена. Тя има ли такъв пистолет?
Главата му клюмна и той я притисна между дланите си. Известно време стоя така неподвижно, а после я вдигна, разпери пръсти пред лицето си и заговори през тях към стената, срещу която бяхме седнали.
— Да, но никога не съм я виждал да го носи. Предполагам, че я е зарязал, мръсникът. — Каза го тихо, без да се горещи. — Ама и вас си ви бива! — добави. — Значи сега е самоубийство, така ли?
— Не мога да кажа. Ако не подозират никого, може и така да го изтълкуват. Ще вземат парафинова проба от ръката му, за да разберат дали е стрелял с пистолета. Сега това е задължителна част от следствието. Понякога не се получава, а като няма и заподозрян, могат да карат и през пръсти. Не ми е ясен обаче номерът със снимката.
— На мен също — прошепна той, все още със скрито в дланите лице. — Сигурно внезапно я е обзела паника.
— Ъхъ. Предполагам, разбирате, че съм си сложил главата в торбата. Заловят ли ме — сбогом на разрешителното ми. Разбира се, съществува минимална вероятност да е било самоубийство. Гудуин обаче нямаше вид на самоубиец. Налага се да ми окажете съдействие, Мелтън.
Той мрачно се изсмя. После обърна глава колкото да ме погледне, но все още не сваляше ръце от лицето си. Блясъкът на очите му ме прониза през пръстите му.
— Защо нагласихте нещата?
— Да пукна, ако знам. Може би защото не ми стана симпатичен от снимката. Не заслужаваше онова, което биха й сторили. А и на вас също.
— Петстотин долара отгоре — каза той.
Облегнах се назад и го изгледах студено.
— Не се опитвам да ви притискам. Общо взето, минавам за смелчага, но не и в подобна ситуация. Всичко ли споделихте с мен?
Той дълго не проговори. Изправи се, огледа помещението, бръкна с ръце в джобовете, раздрънка нещо и седна отново.
— Неправилен подход — и от двете страни — рече. — Не съм мислил, че ме изнудвате, нито се опитвах да ви платя изнудването. Сумата не е достатъчна. Живеем в тежки времена. Вие поемате допълнителен риск, аз ви предлагам допълнително възнаграждение. Ами ако Джулия няма нищо общо с цялата история? Това вече може да обясни защо е била оставена снимката. В живота на Гудуин е имало и много други жени. Но ако историята излезе наяве и аз съм свързан по някакъв начин с нея, какъвто и да е, ще изхвърча от фирмата. А те може би ще бъдат доволни, че имат оправдание да го сторят.
— Не за това ставаше дума — рекох. — Попитах ви дали ми съобщихте всичко, което знаете.
Той заби очи в пода.
— Не. Премълчах нещо. Тогава не ми изглеждаше важно. Сега обаче силно променя нещата. Преди няколко дни, почти веднага след като срещнах Гудуин в града, ми се обадиха от банката. Казаха, че при тях бил някой си Ланселот Гудуин, за да осребри чек за хиляда долара, издаден от Джулия Мелтън. Отговорих им, че госпожа Мелтън е извън града, но познавам господин Гудуин много добре и не виждам причини да не му изплатят сумата, стига, разбира се, чекът да е редовен и клиентът да е този, за когото се представя. Нямаше какво друго да кажа… при така стеклите се обстоятелства. Предполагам, че са го осребрили. Не знам.
— Мислех, че Гудуин има пари.
Мелтън сковано вдигна рамене.
— Изнудвач на жени, значи? И глупав на всичкото отгоре, щом взема чекове. Мисля, че ще продължа играта с вас, Мелтън. Адски ще ми е неприятно, ако видя тези вестникарски вампири да се нахвърлят върху подобна история. Но ако се доберат до вас — без мен. Стига изобщо да мога да се измъкна.
Той се усмихна за първи път.
— Ще ви дам петте стотачки още сега.
— Нищо подобно. Наел сте ме да я намеря. Намеря ли я, получавам петстотин чисти — всичко друго
