спрях и хапнах един сандвич.
Чеви Чейс е дълбок каньон сред хълмовете между Глендеил и Пасадина. Обрасъл е с гъсти гори и улиците, които се разклоняват от главния път, са засенчени и мрачни. „Честър Лейн“ беше една от тях — толкова тъмна, че спокойно можеше да се намира сред секвоева гора. Къщата на Гудуин бе в най- отдалечения й край. Беше малко английско бунгало с островърх покрив и цветни стъкла на прозорците, които не биха пропускали много светлина, дори и да имаше такава. Къщата беше разположена в гънка между два ската и голям дъб растеше едва ли не на самата предна веранда. Чудесно местенце за забавления.
Гаражът отстрани беше затворен. Минах по криволичещата пътечка, застлана с отдалечени един от друг камъни, и натиснах звънеца. Чух го, че издрънча някъде далеч навътре, с онзи звук, който звънците издават в празните къщи. Натиснах го още два пъти. Никой не ми отвори. Един присмехулник долетя, кацна на спретнатата полянка отпред, измъкна червей от земята и отлетя с него. Зад завоя на улицата някой, когото не виждах, запали кола. Отсреща имаше чисто нова къща с табелка „За продан“, забита в купчината тор и тревни смески отпред. Не се виждаше никаква друга постройка.
Опитах още веднъж със звънеца, а после силно забарабаних с чукалото — халка в устата на лъв. След това отидох при гаража и надникнах през процепа между двете врати. В сумрака смътно проблясваха очертанията на кола. Минах в задния двор и видях още два дъба, пещ за изгаряне на боклука и три стола около зелена градинска маса под едно от дърветата. Беше толкова сенчесто, прохладно и приятно, че ми се прииска да остана. Отидох до задната врата, наполовина остъклена, но със секретна ключалка. Опитах да завъртя топката, което беше глупаво. Вратата обаче се отвори, поех дълбоко въздух и влязох.
Този Ланселот Гудуин трябваше да склони да изслуша разумните ми обяснения, ако ме заловеше. Ако ли пък не — исках да поразгледам мебелировката му. Имаше нещо в този човек, може би просто малкото му име, което ме смущаваше.
Задната врата се отваряше към площадка с високи тесни прегради. От нея друга врата, също със секретна ключалка, водеше към кухня с ярки плочки и вградена газова печка. Умивалникът беше отрупан с празни бутилки. Имаше две летящи врати. Бутнах тази, която водеше към предната част на къщата. Изведе ме в ниша, където бе разположена трапезарията. Върху бюфета имаше още бутилки алкохол, но не празни.
Дневната беше от дясната ми страна под един свод. Вътре цареше мрак, дори и посред бял ден. Беше добре подредена и книгите в библиотеката явно не бяха купувани на цели поредици. В ъгъла имаше радиошкаф, а отгоре — чаша, пълна наполовина с кехлибарена течност и лед. Радиото тихо бръмчеше и скалата му светеше. Беше включено, но звукът бе намален почти докрай.
Видя ми се странно. Извърнах се да погледна в задния ъгъл на стаята и съзрях нещо още по- странно.
В дълбоко, тапицирано с брокат кресло седеше мъж, поставил обутите си в пантофи крака на столче, комплект с креслото. Беше с разкопчана на врата спортна риза, светлобежов панталон и бял колан. Лявата му ръка бе спокойно отпусната върху широката странична облегалка на креслото, а дясната безгрижно висеше от външната страна на ръкохватката и почти докосваше килима в убито розово. Беше слаб, мургав красавец със стройна фигура. От този тип, дето се движат пъргаво и са много по-силни, отколкото изглеждат. Между леко разтворените устни се виждаха зъбите му. Главата му бе малко на една страна, сякаш бе задрямал, докато е седял, пийвал си е и е слушал радио.
На пода до дясната му ръка имаше пистолет, а насред челото му — червена дупка с опърлени краища.
От края на брадичката му бавно капеше кръв и се стичаше по бялата спортна риза.
Цяла минута — която в подобен случай може да ти се стори безкрайна — не помръднах дори с мускул. Ако съм поел дълбоко дъх, то си е моя тайна. Просто висях като изгърмяла крушка и наблюдавах как кръвта на Ланселот Гудуин образува в края на брадичката му продълговати капчици, които после много бавно и нехайно цопваха и се прибавяха към голямото алено петно, разливащо се върху белотата на спортната риза. Струваше ми се, че дори тогава кръвта се стичаше по-бавно. Най-сетне повдигнах единия си крак, а после повлякох и другия след него, все едно беше прикован с топуз и верига. Пресякох мрака на безмълвната стая.
Приближих го и очите му проблеснаха. Наведох се и се взрях в тях, опитах се да срещна погледа им. Не можах. Никога не се получава с мъртви очи. Те винаги са насочени малко встрани, нагоре или надолу. Докоснах лицето му. Беше топло и леко влажно. Вероятно от алкохола. Бе умрял преди не повече от двайсет минути. Рязко се извърнах с чувството, че някой се опитва да се прокрадне с палка зад гърба ми, но нямаше никой. Все тъй нищо не нарушаваше безмълвието. Стаята беше изпълнена с него, то просто преливаше. Отвън изчурулика птичка, но от това тишината стана още по-плътна. Да си я нарежеш на филийки и да си ги намажеш с масло.
Заоглеждах останалите вещи в стаята. На пода пред гипсовата полица на камината, с опакото нагоре, лежеше снимка в сребърна рамка. Приближих се, повдигнах я с кърпичката си и я обърнах. Стъклото бе счупено точно по диагонал, а снимката изобразяваше слаба светлокоса жена с опасна усмивка. Извадих фотографията, която ми беше дал Хауард Мелтън, и ги приближих една до друга. Не се съмнявах, че лицето е едно и също, но изражението беше друго — едно най-обикновено лице.
Внимателно занесох снимката в красиво мебелирана спалня и отворих чекмеджето на скрин с високи крака. Извадих я от рамката, която после старателно избърсах с кърпичката си и пъхнах под някакви ризи. Не беше особено умно, но и аз не се чувствах по-умен в момента.
Оттук нататък вече нищо не изглеждаше толкова спешно. Ако изстрелът е бил чут и разпознат като такъв, някоя патрулна радиокола отдавна да е пристигнала. Занесох снимката в банята, изрязах краищата й с джобното си ножче, хвърлих ги в тоалетната и пуснах водата. Приложих и нея към онази, която вече се помещаваше във вътрешния ми джоб, и се върнах в дневната.
До ниската масичка край лявата ръка на мъртвеца имаше празна чаша, която би трябвало да носи отпечатъците му. Можеше обаче и някой друг да е отпил от нея и да е оставил своите отпечатъци. Жена, естествено. Сигурно е седяла върху облегалката на креслото с нежна, мила усмивка и пистолет зад гърба. Мъж никога не би го застрелял в тази напълно отпусната поза. Досещах се що за жена е била, но не ми харесваше, че е оставила снимката си на пода. Лоша реклама.
Не можех да рискувам с чашата. Избърсах я и направих нещо, което не ми достави никакво удоволствие. Сложих я отново в ръката му, след което я върнах на масичката. Същото направих и с пистолета. Щом пуснах ръката му — този път увисналата — тя се залюля и продължи да се люлее като махало на стенен часовник. Отидох при чашата върху радиото, избърсах и нея. Това щеше да ги накара да си мислят, че е страшно хитра, съвършено различен тип жена, ако изобщо има различни. Събрах четири фаса, изцапани с карминено червило, каквото носят блондинките. Занесох ги в банята и ги предадох на градската канализация. Избърсах още няколко по-лъскави вещи с пешкира, направих същото и с дръжката на входната врата и прецених, че съм прекарал деня пълноценно. Не можех да избърша цялата проклета къща.
После застанах и още известно време гледах Ланселот Гудуин. Кръвта бе спряла да тече. Последната капка нямаше да се отрони от брадичката му. Щеше да се задържи там, да стане тъмна, лъскава и неотменна като брадавица.
Минах отново през кухнята и площадката, като пътьом забърсах две-три дръжки на врати, заобиколих къщата отстрани и набързо огледах улицата нагоре-надолу. Не видях никого, затова завързах цялата работа на фльонга, като отново позвъних на входната врата и се постарах да оставя ясни следи на топката и звънеца. Отидох при колата си, качих се и потеглих. Всичко това ми беше отнело по-малко от половин час, но се чувствах така, сякаш бях участвал във всички битки на Гражданската война.
Изминах две трети от пътя, след което спрях в подножието на „Алесандро стрийт“ и се напъхах в телефонна кабина. Набрах служебния номер на Хауард Мелтън.
— Козметична фирма „Дорийм“. Добър ден — изчуруликаха от другия край на жицата.
— Господин Мелтън.
— Ще ви свържа със секретарката му — пропя гласчето на русото миньонче, което бяха изолирали в ъгъла, далеч от всякаква заплаха.
— Госпожица Ван дер Грааф на телефона. — Приятен провлачен глас, който можеше да прозвучи пленително или високомерно, променяйки само четвърт тон. — Кой търси господин Мелтън, моля?
