— Никога не са ме чували да отказвам. Почакайте да донеса чаши.
— Госпожа Хейнс няма ли я?
Той се втренчи в мен с неочаквана студенина.
— Не-е-е — проточи много бавно. — Защо питате?
— Заради пиячката — рекох.
Отпусна се, но още миг ме държа под око. После се обърна и с вдървената си походка влезе в къщата. Излезе с две чашки — от ония, в които се продават топени сирена. Отворих бутилката и налях две яки дози. Седяхме, всеки взел чашата си в ръка, Хейнс изпружил десния си крак почти право пред себе си, с леко изкривено навън стъпало.
— Това си го донесох от Франция — каза той и отпи. — Хейнс Дървения крак. Но ми осигури пенсия и не ми е пречило с госпожиците. Наздраве! — Допи уискито си.
Оставихме чашите и се загледахме в една сойка, която се изкачваше по висок бор. Скачаше от клон на клон, без да се спира да балансира, като човек, който тича нагоре по стълби.
— Тук е прохладно и приятно — обади се Хейнс, — но самотно. Дяволски самотно.
Наблюдаваше ме с ъгълчето на окото си. Имаше нещо наум.
— На някои това им харесва — рекох, посегнах към чашите и изпълних дълга си към тях.
— Действа ми. Пия прекалено много, защото ми действа на нервите. Особено нощем.
Нищо не отговорих. Той гаврътна втората чаша на една бърза и голяма глътка. Мълчаливо му подадох бутилката. Хейнс отпи от третата си доза, килна глава на една страна и облиза устни.
— Странна работа — онова, дето го рече преди малко, че госпожа Хейнс я нямало.
— Просто си помислих дали не е по-редно да се по-отдалечим с тая бутилчица.
— Ъхъ. Приятел ли си на Мелтън?
— Познавам го. Не сме близки.
Хейнс погледна към голямата вила отсреща.
— Тази проклета фльорца! — неочаквано изръмжа с изкривено от гняв лице.
Изгледах го недоумяващо.
— Загубих моята Берил заради тая проклета уличница — мрачно каза Хейнс. — Не й стигнаха другите мъже, та трябваше и на мен, еднокракия да налети. Напи ме и ме накара да забравя, че имам чудесна женичка, за която би ми завидял всеки мъж.
Чаках с опънати нерви.
— А и той да пукне дано! Да остави тая пачавра съвсем сама тук! Хич не ми е притрябвала проклетата му хижа. Мога да живея където си пожелая. Имам си пенсия на инвалид от войната.
— Хубаво е да се живее тук — обадих се. — Я си пийни.
Той ме послуша, впил гневен поглед в мен.
— Отвратително е да се живее в тоя пущинак — озъби се. — Особено когато жена ти те напусне и не знаеш къде е — може би при някой друг.
Хейнс стисна железния си ляв юмрук.
След миг бавно го отпусна и напълни чашата си до половината. Междувременно съдържанието на бутилката беше значително намаляло. Той гаврътна и тази чашка на един дъх.
— Изобщо не те познавам, но ми е все едно дали ще говоря на теб или на задния крак на мулето си — изръмжа. — Какво ми пука! Писна ми да съм сам. Признавам, че съм хапльо, но нали и аз съм човек. А нея си я бива. Досущ като Берил. Същият ръст, същата коса, и походката й като на Берил. По дяволите, двете спокойно могат да минат за сестри. Е, има разлика, разбира се — нали се сещаш къде.
Ухили се насреща ми вече леко пиянски.
Придадох съчувствен израз на лицето си.
— Бях отишъл там до горя боклук — намръщено махна с ръка Хейнс, — а тя излиза на задната веранда по пижама, ушита сякаш от целофан. Носи две чаши в ръце, прави ми мили очи и се усмихва с креватна усмивка. „Пийни си едно. Бил.“ Да, пийнах си. Деветнайсет. Предполагам, досещаш се какво стана после.
— И на други свестни мъже се е случвало — рекох.
— Да я остави тук сама, проклетият му… Той се забавлява в Лос Анджелис, а мен Берил ме напусна. В петък ще станат две седмици.
Замръзнах на място. Така се напрегнах, че усещах всяко мускулче от тялото си. Преди две седмици в петък означаваше една седмица преди миналия петък, което правеше дванайсети август — деня, в който се предполагаше, че госпожа Джулия Мелтън е заминала за Ел Пасо, деня, в който бе отседнала в хотел „Олимпия“ долу, в подножието на планината.
Хейнс остави празната чаша и посегна към закопчания джоб на ризата си. Подаде ми листче с оръфани краища. Внимателно го разгънах. Бележката беше написана с молив:
„По-добре да умра, отколкото да продължавам да живея с долен измамник като теб.
Това бе всичко.
— Не ми беше първица — грубо се изкиска Хейнс. — Просто за пръв път ме хващат. — Той се изсмя. После се намръщи отново.
Върнах му бележката и той я закопча в джоба си.
— За какво, по дяволите, ти разправям всичко това? — изръмжа.
Една сойка сгълча пъстрия кълвач, който изкърка насреща й досущ като папагал.
— Самотен си — рекох. — Изпитваш нужда да го споделиш с някого. Налей си още едно. Аз изпих каквото ми се полага. Ти не беше ли тук онзи следобед… когато те напусна?
Той кимна мрачно и остана да седи, стиснал бутилката между коленете си.
— Скарахме се, аз се метнах на колата и отидох отсреща на северния бряг при един познат. Чувствах се по-долен и от животно. Изпитвах нужда здравата да се натряскам. Направих го. Като се прибрах вкъщи, трябва да е било някъде около два през нощта. Бях фиркан до козирката, но карах бавно заради това проклето дърво на крака ми. Нея я нямаше. Оставила само бележката.
— Та това, викаш, стана в петък преди две седмици? И оттогава не ти се е обаждала?
Бях прекалено точен. В очите му проблесна студена, изпитателна искрица, но бързо изчезна. Вдигна бутилката, отпи унило и я погледна срещу слънцето.
— Ама и това уиски си го бива, проклетото. Оная също си вдигна чукалата — добави и посочи с палец към отсрещната страна на езерото. — Може двете да са се скарали.
— Може да са заминали заедно.
Хейнс дрезгаво се изсмя.
— Господине, ти не познаваш моята малка Берил. Прихванат ли я, става по-бясна и от дива котка.
— Вече ми се струва, че май двете са си лика-прилика. Госпожа Хейнс имаше ли кола? Същия ден ти си карал твоята, нали така?
— Имаме два форда. На моя педалите за газта и спирачката са отляво, под здравия крак. Тя си е взела своя.
Изправих се, приближих се до езерото и хвърлих фаса си вътре. Водата беше тъмносиня и изглеждаше дълбока. От пролетните порои нивото й се бе вдигнало и на няколко места преливаше над стената.
Върнах се при Хейнс. Той изцеждаше последните капки от уискито ми в гърлото си.
— Трябва да взема още малко пиячка — рече с надебелял глас — Дължа ти половинка. Ти нищо не пи.
— Там, откъдето идва, има още много — отвърнах. — Като решиш, можем да отидем да огледаме вилата.
— Разбира се. Ще минем покрай езерото. Нали не се сърдиш, че се раздрънках така пред теб… за Берил де?
— От време на време човек има нужда да изплаче болката си пред някого — рекох. — Може да минем
