по стената. Така няма да биеш толкова дълъг път.
— По дяволите, не! Аз ходя добре, макар и да не изглежда така. Вече цял месец не съм минавал край езерото.
Той се изправи, влезе в хижата и се върна с ключове в ръка.
— Да вървим.
Тръгнахме към малкия дървен кей и естрадата в срещуположния край на езерото. Близо до водата имаше пътека, която криволичеше покрай груби гранитни блокове. Черният коларски път минаваше по-назад и по-нависоко. Хейнс вървеше бавно, като мяташе десния си крак. Беше унил и пиян дотолкова, че да потъне в собствения си свят. Почти не говореше. Наближихме кейчето и тръгнах по него. Хейнс ме последва. Кракът му тежко потропваше по дървените греди. Стигнахме до края, зад малката открита естрада, и се облегнахме на олющения тъмнозелен парапет.
— Има ли риба в езерото? — попитах.
— Разбира се. Дъгова пъстърва, черен костур. Аз лично не си падам по рибата. И без мен са твърде много.
Надвесих се надолу и се загледах в дълбоката неподвижна вода. Нещо се размърда там долу и една зеленикава сянка мина под кея. Хейнс се надвеси до мен и се взря в дълбоката вода. Кеят бе солидно строен и имаше подводен под — по-широк от самия кей, сякаш някога нивото на езерото е било много по- ниско и този подводен под е служел за пристан на лодки. Забързана за проядено въже, на повърхността и сега се поклащаше плоскодънна лодка.
Хейнс сграбчи ръката ми. За малко да изкрещя. Пръстите му се впиха в плътта ми като железни клещи. Погледнах го. Беше се надвесил надолу и се взираше във водата като побъркан. Лицето му изведнъж бе пребледняло и лъщеше.
Аз също погледнах във водата.
Недалеч от ръба на подводната площадка, нещо, което бегло напомняше на човешка ръка в тъмен ръкав, лениво помаха изпод потопените дъски, поколеба се, махна отново и изчезна.
Хейнс бавно се изправи, а очите му изведнъж бяха станали трезви и страшни. Той се извърна и без да продума, тръгна назад по кея. Отиде до купчина камъни, наведе се и пое дъх. Чувах тежкото му дишане. Откърти един камък и масивният му гръб се изправи. Вдигна камъка на височината на гърдите си. Трябва да тежеше най-малко петдесет кила. Уверено закрачи с него по кея въпреки дървения си крак, стигна до парапета и вдигна камъка високо над главата си. Остана така за миг, като го държеше, а мускулите на врата му се издуваха над синята риза. Издаде неясен мъчителен звук, от който ме побиха тръпки. После цялото му тяло рязко се наведе напред и тежкият камък се сгромоляса във водата.
Огромната вълна, която вдигна, оплиска и двама ни. Камъкът разсече водата право надолу и се стовари върху ръба на подводната площадка. Концентричните кръгове на вълните бързо се разраснаха и водата закипя. До слуха ни достигна глухо изпращяване на счупени под водата дъски. Вълните се стопиха в далечината, а там долу, под нас, водата започна да се прояснява. Изведнъж една стара загнила дъска изскочи на повърхността, глухо пльосна обратно във водата и отплува.
Дълбините още повече се избистриха. В тях нещо се размърда и бавно се заиздига. Нещо дълго, тъмно и усукано, което се въртеше, докато се изкачваше нагоре. После проби повърхността. Видях вълнена материя, сега прогизнала и черна — пуловер, панталон. Видях обувки и онова, което беше в тях — безформено и отекло. Видях как водата изправи една руса къдрица и за миг я остави неподвижна.
Нещото се преобърна още веднъж, ръката плесна във водата, но това не беше нормална човешка ръка. После се изтърколи и лицето. Подпухнала, кашава сиво-бяла маса от прогизнала плът без черти, без очи, без уста. Нещо, което някога е било лице. Хейнс се взираше в него. Показа се и шията с гердан от зелени камъни. Дясната ръка на Хейнс сграбчи парапета и кокалчетата му побеляха като сняг под загорялата груба кожа.
— Берил!
Стори ми се, че гласът му стигна до мен някъде много отдалеч през планината, през тъмния гъсталак от дървета.
4. Удавницата
Надписът с дебели печатни букви върху голямата бяла табела на прозореца гласеше:
Зад прозореца имаше тясно гише, отрупано с прашни папки. Вратата беше стъклена и изографисана с черни букви:
Влязох и се озовах в единственото помещение на малката дървена барака с тумбеста печка в единия ъгъл, изпоцапано бюро с извит сгъваем капак, два твърди стола и гише. На стената висеше голяма хелиографска карта на района, календар и термометър. Отстрани на бюрото старателно бяха изписани телефонни номера с големи, дълбоко изрязани в дървото цифри.
Зад бюрото, в килнат назад въртящ се стол антика седеше мъж. На темето му се мъдреше шапка с широка плоска периферия, а до десния му крак имаше огромен плювалник. Едрите му неокосмени ръце бяха удобно скръстени на шкембето. Носеше кафяв панталон, прихванат с тиранти, избеляла от многократно пране жътеникавокафява риза, закопчана стегнато около дебелия му врат без вратовръзка. Цветът на онова, което се виждаше от косата му, бе сивокафяв, с изключение на побелелите като сняг слепоочия. Отляво на гърдите му имаше шерифска звезда. Седеше извъртян повече на лявото си бедро, защото на дясната му кълка висеше кожен кобур с огромен черен пистолет.
Облегнах се на гишето и го загледах. Имаше големи уши, дружелюбни сиви очи и вид на човек, когото всяко вчерашно хлапе би могло да обере.
— Вие ли сте господин Тинчфийлд?
— Ъхъ. Що е закон в областта, все аз го представлявам — поне до изборите, че има още две свестни момчета за кандидати и нищо чудно да ме катурнат. — Той въздъхна.
— А Литъл фон Лейк под ваша юрисдикция ли е?
— Какво ще рече това, синко?
— Литъл фон Лейк горе в планината ваш район ли е?
— Ъхъ. Предполагам. Аз съм и заместник-шериф, ама нямаше повече място на вратата.
Той я изгледа не без известно задоволство.
— Всички неща, дето ги пише там — това съм аз. Имотът на Мелтън, а? Някакви неприятности ли има там, синко?
— Има мъртва жена в езерото.
— Бре да му се не види! — Тинчфийлд разкръстоса ръце, почеса се зад ухото и стана от стола. Застанал прав, той се оказа едър и силен човек. Тлъстините му бяха само от жизнерадостност. — Мъртва ли каза? И коя е?
— Жената на Бил Хейнс, Берил. Прилича на самоубийство, но много дълго е престояла във водата, шерифе. Гледката не е никак приятна. Напуснала го преди десет дни, така твърди Хейнс. Предполагам, тогава го е направила.
Тинчфийлд се наведе над плювалника и го бомбардира с тлъста кафеникава маса от заплетени влакънца. Чу се меко пльосване. Той поразмърда устни и ги избърса с опакото на ръката си.
— А ти кой си, синко?
— Казвам се Джон Далмас. Дойдох от Лос Анджелис. Господин Мелтън ми беше дал бележка до Хейнс, за да огледам имота. Двамата обиколихме езерото и отидохме на кейчето, дето някога са го строили кинаджиите. Видяхме нещо долу във водата, Хейнс хвърли голям камък и тялото изплува. Но гледката никак не е приятна, шерифе.
