— Запъртъка е учено ченге. Не му се давай. Някой ден все ще сгреши.
— Щом е такъв мозък, защо е в униформа? — попитах.
Дребосъкът пламна. Де Спейн нареди:
— Намери дрехите му, Запъртък. Пистолета също. И по-живо. Това ще бъде наш удар, стига да побързаме.
— Ти дори не си зачислен към групата — рече Запъртъка.
— Какво ще загубя?
— Аз обаче мога да загубя униформата си.
— Опитай си късмета, момче. Онзи плужек, Рийд, не го бива да хване и молец в затворена кутия.
Дребосъкът изприпка до банята. С Де Спейн останахме неподвижни, като изключим, че той свали ръката си от гърдите ми и я отпусна покрай тялото си.
— Нищо не казвай — измърка. — Остави ме сам да се досетя.
Чувахме как Запъртъка тършува, отваря врати. После изквича като териер, надушил миша дупка. Върна се в стаята, понесъл в дясната си ръка пистолета ми, а в лявата портфейла. Държеше оръжието за дулото с носна кърпичка.
— С тоя е стреляно — заключи. — И не се казва Талбот.
Де Спейн не извърна глава, нито промени изражението си. Дари ме с тънка усмивчица, като размърда само ъгълчетата на широката си, жестока уста.
— Хайде бе — рече. — Не думай.
Избута ме назад с твърда като стомана длан.
— Обличай се, сърце мое — и не се престаравай с вратовръзката. Разни местенца чакат да ги посетим.
6. Отново получавам пистолета си
Излязохме от апартамента и тръгнахме по коридора. През отворената врата на Хелън Матсън все още струеше светлина. Отвън стояха двама мъже с чувал, в какъвто полицаите прибират труповете от местопрестъплениия, и пушеха. В дома на мъртвата ехтяха гласове.
Завихме зад ъгъла и заслизахме по стълбите — етаж след етаж, до фоайето, където се бяха скупчили половин дузина изцъклени наематели. Три жени по пеньоари, един плешивец със зелена козирка за слънце, каквито носят вестникарите, още двама, които висяха в полумрака. Униформен полицай крачеше напред- назад от вътрешната страна на изхода и тихичко си подсвиркваше. Минахме покрай него. Изобщо не му направи впечатление. Отвън на тротоара се беше събрала тълпа.
— Това е изключителна нощ за нашия градец — каза Де Спейн.
Приближихме се до черна лимузина без полицейски отличителни знаци. Де Спейн се плъзна зад волана и ми посочи мястото до себе си. Запъртъка седна отзад. Той отдавна беше прибрал патлака, но държеше кобура разкопчан и ръката си наблизо.
Де Спейн подкара колата така рязко, че ме залепи за облегалката. Първия забой взехме на две гуми и се насочихме на изток. На половин пряка по-нататък се зададе голяма черна кола с два червени буркана отгоре. Приближаваше бързо, когато забихме. Де Спейн се изплю през прозореца и измърмори:
— Шефът! Ако има как, ще закъснее и за собственото си погребение. Но този път здравата му натрихме носа!
Запъртъка възмутено се обади от задната седалка:
— Да, колкото да ни изхвърлят от работа за трийсет дни!
— Не падай духом, момче. Може да те повишат и да попаднеш в отдел „Убийства“.
— Предпочитам да нося униформа, но да имам какво да ям.
Десетина пресечки Де Спейн шпори колата като бесен, после намали.
— Това не е пътят за участъка — обади се Запъртъка.
— Не ставай глупав — отвърна Де Спейн.
Той остави колата да пъпли едва-едва, сви в тиха и тъмна уличка с иглолистни дървета отстрани и еднакви ниски къщи, разположени зад еднакви малки зелени площи. Натисна леко спирачка, прилепи автомобила до бордюра и изключи мотора. После преметна ръка през облегалката си и се обърна да хвърли поглед на зоркия, дребничък униформен полицай.
— Значи според теб този я е претрепал, а, Запъртък?
— Стреляно е с неговия пистолет.
— Я извади онова голямото фенерче от джоба и му огледай тила.
Дребосъкът изсумтя, затършува отзад, после нещо изщрака и ослепителният бял лъч на силен ръчен прожектор обля главата ми. Човечето заподсмърча в тила ми. Посегна и ме натисна по удареното място. Изревах. Светлината угасна и мракът от улицата отново ни връхлетя.
— Май са го цапардосали — заключи Запъртъка.
— Както и момичето, между другото — монотонно уточни Де Спейн. — Не си личи много, но е ударена. Ударили са я, за да могат да я съблекат и издерат, преди да я застрелят. Никой не е чул изстрела. Кой съобщи в участъка, Запъртък?
— Откъде да знам, по дяволите! Някакъв се обадил две-три минути преди да се появиш, докато Рийд все още търсеше фотограф. Телефонистката каза, че бил с дебел глас.
— Добре, ако ти беше извършил престъплението, как щеше да се измъкнеш оттам?
— Щях да си изляза през вратата — отвърна дребосъкът. — Защо не. Ей! — излая той към мен. — А ти защо не си излязъл оттам?
— И аз имам своите малки тайни — отвърнах.
Де Спейн продължи монотонно:
— Значи нямаше да се прехвърляш през никакви шахти, а, Запъртък? И нямаше да разбиваш прозореца на съседния апартамент, нито да се правиш на онзи, който живее там, а? И нямаше да се обаждаш в полицията и да им казваш, че ако се качат горе, ще хванат убиеца, така ли?
— По дяволите! — рече дребосъкът. — Мислиш, че този се е обадил? Не, не бих направил нито едно от тези неща.
— Не ги е направил и убиецът — съгласи се Де Спейн, — с изключение на последното. Обадил се е.
— Никога не знаеш какво ще им хрумне на тези сексуални маниаци. Този може да е имал помощник и другият да го е фраснал, за да го накисне.
Де Спейн дрезгаво се изсмя.
— Здравей, сексуални маниако — рече и ме ръгна в ребрата с пръст, корав като дулото на пистолет. Гледай ни колко сме тъпи. Седим тук, спорим и си рискуваме службицата — поне този от нас, който си я има — а ти, дето си наясно с всички отговори, не ни казваш нито дума. Та ние дори не знаем коя е госпожицата.
— Червенокосо момиче, което забърсах в бара на Конрид Клъб — отвърнах. — Не, по-точно тя ме забърса.
— И нито име, нито нищо?
— Да. Беше фиркана. Помогнах й да излезе на въздух, тя ме помоли да я отведа и докато я настанявах в колата си, някой ме фрасна. Свестих се на пода в апартамента, а момичето беше мъртво.
— А ти какво правеше в бара на Конрид Клъб? — попита ме Де Спейн.
— Подстригвах се — отвърнах. — Какво се прави в бар? Тя червенокосата беше фиркана и ми се стори уплашена от нещо. Лисна чашата си в лицето на бияча. Малко ми дожаля за нея.
— И на мен винаги ми дожалява за червенокосите — рече Де Спейн. — Онзи, дето те е цапардосал, трябва да е бил слон, щом те е занесъл горе в апартамента.
— Удряли ли са те някога така по главата? — попитах.
— Не — отвърна Де Спейн. — А теб, Запъртък?
Дребосъкът каза, че и него не го били удряли. Каза го заядливо.
— Ами то е горе-долу като да си мъртвопиян. Вероятно съм се свестил в колата, а онзи е имал пистолет, с който ме е принудил да кротувам. Качили сме се в апартамента заедно с момичето. Тя може и да го е познавала. Там ме е фраснал отново и аз не си спомням нищо от случилото се между двата удара.
