малко. — Тя отпи още веднъж.
— Сигурно щях да подменям кръвни проби — отвърна Де Спейн.
Жената се втренчи в него безизразно. Той ме погледна и вдигна рамене.
— А може да е морфин — добави. — Може би продава по малко от „прашеца на щастието“. Но трябва да е дяволски малко, като гледам как живеете.
Той презрително огледа стаята.
— Обличайте се, госпожо.
Излязохме навън и затворихме вратата. Де Спейн се надвеси над Голямото чене, който лежеше на пода по гръб, леко извърнат настрани. Мъжагата стенеше непрестанно с отворена уста, нито съвсем в безсъзнание, нито много наясно какво става наоколо. Де Спейн, все още надвесен над него в мътната светлина, която беше запалил в коридора, погледна парчето лейкопласт в ръката си и неочаквано се разсмя. После силно го плесна върху устата на Голямото чене.
— Мислиш ли, че ще можем да го накараме да върви? Определено ще ми е криво, ако трябва да го носим.
— Не знам — рекох. — В случая аз съм само чирак. Къде ще го водим?
— Нагоре по хълмовете, където е спокойно и птичките пеят — мрачно отвърна Де Спейн.
Седнах на стъпалото на колата, провесил големия прожектор между коленете си. Светлината не беше много добра, но очевидно достатъчна за онова, което Де Спейн правеше с Голямото чене. Точно над нас имаше покрит резервоар, а след него склонът се спускаше в дълбок каньон. На около половин миля разстояние се виждаха две самотни, кацнали на възвишението къщи — и двете тъмни. Луната огряваше измазаните им в бяло стени. Тук, на високото, беше студено, но въздухът бе чист и звездите блестяха като парченца излъскан алуминий. Леката омара над Бей Сити изглеждаше много далеч, като в друга страна, а всъщност бе само на десет минути бързо кормуване.
Де Спейн беше съблякъл сакото си. Ръкавите на ризата му бяха завити нагоре, китките и големите му неокосмени ръце изглеждаха огромни на студената бледа светлина. Сакото му лежеше на земята между него и Голямото чене, а кобурът бе метнат върху сакото и пистолетът беше вътре, с дръжката към Голямото чене. Сакото бе отметнато леко настрани, така че между мъжете се откриваше малко пространство неравен, осветен от луната чакъл. Пистолетът се падаше отдясно на Голямото чене и отляво На Де Спейн.
След дълго мълчание — чуваше се само тежко дишане — Де Спейн каза:
— Опитай пак.
Говореше небрежно, все едно си приказваше с партньор на флипер.
Лицето на Голямото чене представляваше кървава маса. Не виждах червенината, но бях светнал един- два пъти с фенерчето и знаех, че лицето му е алено. Ръцете му бяха свободни и ритникът в слабините бе вече само спомен, останал далеч назад в огромния океан на болката. Той изграчи някак странно, бутна Де Спейн с лявото си бедро, отпусна се на дясно коляно и посегна към пистолета.
Де Спейн го ритна в лицето.
Голямото чене се изтърколи върху чакъла, впи ръце в лицето си и измежду пръстите му долетяха стенания. Де Спейн пристъпи и го ритна в глезена. Онзи зави. Де Спейн се върна в начална позиция зад сакото и кобура с пистолета. Голямото чене се претърколи, коленичи и разтръска глава. От лицето му върху каменистата почва се отрониха едри тъмни капки. Той бавно се изправи и застана леко приведен. Де Спейн рече:
— Я се стегни! Кораво копеле си. Зад гърба ти е Ванс Конрид, а зад него — мафията. Зад теб може да стои дори шефът Андърс. А аз съм само едно скапано ченге, на което са му теглили шута. Хайде, ела да направим малко показно!
Голямото чене се хвърли към пистолета с главата напред. Ръката му докосна дръжката, но само я завъртя. Де Спейн настъпи ръката и завъртя тока на обувката си. Голямото чене изпищя. Де Спейн отскочи назад и рече отегчено:
— Нали сме в една категория, гълъбче.
— Защо не го оставиш да говори, за Бога? — обадих се дрезгаво аз.
— Той не ще да говори — отвърна Де Спейн. — Не е от разговорливите. Кораво копеле е.
— Тогава поне застреляй тоя нещастник.
— В никакъв случай! Не съм такъв човек. Ей, Мое, този тук си мисли, че съм от ония садистичните ченгета, дето трябва от време на време да цапардосват някого с оловна тръба по главата, за да не ги хванат дяволите. Няма да го оставиш да си мисли така, нали, Мос? Това е равностоен двубой. Превъзхождаш ме с десет кила и ей го къде е пистолетът.
Голямото чене измърмори:
— Да предположим, че го взема. Нали твоят човек ще ме надупчи веднага.
— Няма такова нещо! Хайде, нали си буца. Само още веднъж. Имаш още много сили.
Голямото чене отново се изправи, толкова бавно се изправи, все едно се катереше по стена. Олюля се и избърса с ръка кръвта от лицето си. Главата ме болеше. Повдигаше ми се.
Съвсем неочаквано Голямото чене замахна с крак. За частица от секундата сякаш щеше да направи нещо, но Де Спейн го сграби за стъпалото, отстъпи назад и го дръпна. Той държеше крака изпънат, а биячът се олюля, опитвайки се да запази равновесие. Де Спейн се обади словоохотливо:
— Този номер мина, когато аз го направих, защото ти държеше патлак в лапата си, а аз нямах нищо. Тогава не предполагаше, че ще поема такъв риск. Сега обаче виждаш колко са различни нещата.
Той изви силно стъпалото му с две ръце. Тялото на бияча все едно се преметна във въздуха и се сгромоляса странично. Рамото и лицето му заораха в земята, но Де Спейн продължаваше да държи стъпалото и да го извива. Голямото чене се замята, като издаваше остри животински звуци, позаглушени от чакъла. Де Спейн силно и рязко извъртя ходилото. Онзи изхриптя тъй, сякаш раздраха десет чаршафа едновременно.
Де Спейн се наведе напред и настъпи другия му глезен. Отпуснат цялата си тежест върху стъпалото, което държеше, и разчекна двата му крака. Голямото чене се опита да изохка и изреве едновременно. Получи се нещо като лай на бая голямо и престаряло куче.
Де Спейн каза:
— За това, което правя, някои получават пари. Не центове — истински мангизи. Ще трябва да проуча тая работа.
Голямото чене изрева:
— Пусни ме! Ще говоря! Ще говоря!
Де Спейн го разчекна още малко. Направи нещо и с ходилото и онзи изведнъж рухна. Все едно да припадне морски лъв. Де Спейн загуби равновесие и залитна на една страна, когато кракът се стовари на земята. После извади носна кърпичка от джоба си и бавно попи лицето и ръцете си.
— Омекнал е — рече. — Много бира пие. А изглеждаше як. Може да е от това, че задникът му е вечно зад волана.
— И ръката на пистолета — добавих.
— Това е идея — рече Де Спейн. — Не бива да му отнемаме самоуважението.
Пристъпи и срита Голямото чене в ребрата. След третия шут се чу стенание и нещо заблестя там, където преди се тъмнееха клепачите му.
— Ставай — кресна Де Спейн. — Няма повече да ти причинявам болка.
Голямото чене се изправи. Трябваше му цяла минута, за да го стори. Устата му — онова, което бе останало от нея — зееше широко отворена. Това ми напомни за друг един мъж и престанах до го съжалявам. Той загребваше въздуха с ръце, търсеше нещо, на което да се подпре.
Де Спейн се обади:
— Моят човек разправя, че си се скапал, защото в ръката ти нямало пистолет. Не е хубаво силен мъж като теб да се скапва така. Ето, вземи моя.
Леко ритна кобура. Той се изхлузи от сакото и тупна в краката на Голямото чене. Онзи приведе рамене, за да го погледне. Не можеше да привие врата си повече.
— Ще говоря — продума.
— Никой не е искал от теб да говориш. Казах ти да вземеш пистолета в ръка. Не ме принуждавай да те дъня отново. Разбираш ли? Пистолетът в ръката.
