и си напряга мозъка какво да прави с него…
— Ако е Мое Лоренц, той няма мозък — изръмжа Де Спейн. — Копелето е съвсем смахнато и може да върши само две неща — да държи пистолета и волана на автомобил.
— И парче оловна тръба — добавих. — Та думата ми беше, че Греб може да е излязъл без колата си и това Чене… Де Спейн се наведе да погледне часовника на таблото.
— Според мен той е изчезнал. Иначе досега да се е прибрал. Някой му е подшушнал да се спасява от нещо.
— Идваш или не? — попитах рязко. — Кой да му е подшушнал?
— На първо място, този, който го е наел, ако е работил за някого.
Де Спейн отвори, измъкна се от колата и се загледа над нея, към другата страна на улицата. Разкопча си сакото и разхлаби пистолета под мишницата си.
— Може и да успея да го забаламосам — рече. — Дръж ръцете си на показ и празни. Това е единственият ни шанс.
Отново пресякохме улицата, минахме по пътеката и се качихме на верандата. Де Спейн се облегна на звънеца.
Гласът изръмжа от полуотворения прозорец, иззад оръфаните тъмнозелени щори.
— Е?
— Здрасти, Мос — каза Де Спейн.
— Ъ?
— Аз съм Ал де Спейн. В играта съм.
Тишина. Дълга, убийствена тишина. После дебелият дрезгав глас попита:
— Кой е тоя с теб?
— Приятел от Лос Анджелис. Наш човек.
Отново тишина. После:
— Какво искаш?
— Сам ли си вътре?
— С една жена, но не може да те чуе.
— Къде е Греб?
— И аз това се питам. Какво искаш, ченге? Изплюй камъчето.
Де Спейн заговори така спокойно, сякаш си седеше вкъщи на фотьойла край радиото.
— Работим за един и същи човек, Лоренц.
— Ха-ха — изсмя се Голямото чене.
— Намерили са Матсън мъртъв в Лос Анджелис и градските ченгета вече са го свързали със случая Остриън. Трябва да изчезваме бързо. Големият шеф е на север, да си реди алибито, ама нас какво ни грее.
— Разправяй ги на шапката ми — обади се гласът, но вече се долавяше и нотка на съмнение.
— Надушвам нещо гадно — рече Де Спейн. — Хайде, отваряй. Виждаш, че не държим нищо в ръцете си.
— Докато стигна до вратата, вече ще държите — викна Голямото чене.
— Не си чак такъв пъзльо — подигра му се Де Спейн.
Щората изшумоля, сякаш нечия ръка я бе пуснала, и прозорецът се затвори. Започнах да повдигам ръката си.
— Без глупости — изръмжа Де Спейн. — Този тип решава случая ни. Трябва ни цял и невредим.
От вътрешността на къщата долетяха глухи стъпки. Ключалката изщрака и в сянката на вратата се появи фигура с тежък „Колт“ в ръката. Човекът имаше изключително сполучлив прякор. Огромната му широка челюст стърчеше напред като решетка на локомотив. Беше по-едър от Де Спейн, къде-къде по- едър.
— Казвай какво има! — нареди той и заотстъпва назад.
Де Спейн, който беше отпуснал ръце надолу, празни и с обърнати навън длани, пристъпи спокойно върху левия си крак и ритна Голямото чене в слабините — просто така, без ни най-малко да се двоуми, и срещу насочения пистолет.
Голямото чене все още се бореше с болката, когато извадихме пистолетите си. Дясната му ръка се опитваше да натисне спусъка и да задържи пистолета изправен. Болката заглушаваше всичко друго, освен желанието да се превие на две и да изкрещи. Вътрешната борба му отне частица от секундата и той не успя нито да гръмне, нито да изкрещи, когато го връхлетяхме. Де Спейн го цапардоса по главата, а аз през дясната китка. Изпитвах страстно желание да го фрасна по ченето — то просто ме омайваше — но китката бе най-близо до пистолета. Оръжието се отпусна, мъжището също се отпусна, почти толкова внезапно, после политна към нас. Хванахме го и го задържахме, зловонният му дъх опари лицата ни. Сетне коленете му поддадоха и ние се строполихме отгоре му в коридора.
Де Спейн изпъшка, изправи се и затвори вратата. Претърколи огромния, стенещ, почти изпаднал в несвяст мъж, изви ръцете му зад гърба и ги закопча с белезниците.
Тръгнахме по коридора. Стаята вляво беше слабо осветена от настолна лампичка, покрита с вестник. Де Спейн вдигна вестника и двамата се взряхме в жената върху леглото. Поне не я беше убил. Лежеше облечена в тънка пижама, с широко отворени, втренчени очи, почти обезумяла от страх. Устата, китките, глезените и коленете й бяха облепени с лейкопласт, а от ушите й стърчаха краищата на големи тампони памук. Иззад петсантиметровата лепенка върху устата й излизаше глухо бълбукане. Де Спейн леко наклони лампата. Лицето й беше на петна. Имаше изрусена коса, тъмна около корените, и измършавяло скулесто лице.
— Аз съм полицай — каза Де Спейн. — Вие ли сте госпожа Греб?
Жената потръпна и погледна агонизиращо. Издърпах памука от ушите й и рекох:
— Опитай отново.
— Вие ли сте госпожа Греб?
Де Спейн хвана края на лейкопласта върху устата й. Очите й премигаха, той рязко дръпна и незабавно затъкна устата й с ръка. Стоеше така, надвесен над жената, с лейкопласта в лявата ръка — огромен мургав полицай с безизразна мутра и нерви на бетонобъркачка.
— Обещавате ли да не пищите? — рече.
Жената кимна с усилие и той махна ръката си.
— Къде е Греб? — попита и отлепи останалия лейкопласт от тялото й.
Тя преглътна, хвана се за челото с ръка, чиито нокти аленееха, и поклати глава.
— Не знам. Не се е прибирал.
— Какво приказвахте с оная горила?
— Нищо — глухо отвърна жената. — Звънна се, отворих и оня звяр ме сграбчи. После ме завърза и попита къде е мъжът ми. Отговорих му, че не знам, и той ми удари няколко шамара, но след малко, изглежда, ми повярва. Попита ме защо не е взел колата и аз му казах, че винаги ходи пеша на работа, не взема колата. След това просто седеше в ъгъла и не мърдаше, нито говореше, дори не пушеше.
— Обажда ли се по телефона?
— Не.
— Виждала ли сте го преди?
— Не.
— Облечете се — каза Де Спейн. — Трябва да отидете при някои приятели да прекарате остатъка от нощта.
Тя се втренчи в него, бавно седна на леглото и разроши косата си. После устата й се отвори и Де Спейн пак я запуши с ръка.
— Стига — рязко каза той. — Нищо не му се е случило. Поне доколкото знаем, но сигурно няма да ви дойде като гръм от ясно небе, ако му се случи нещо.
Жената бутна ръката му, стана от леглото, приближи се до шкафа и извади шише уиски. Отвинти капачката и отпи от бутилката.
— Да — каза със силен, дрезгав глас. — А вие какво щяхте да правите, ако за всеки припечелен цент трябваше да се умилквате около докторската пасмина? Да не говорим, че и така центовете са дяволски
