— Чувал съм такива работи — рече Де Спейн. — Обаче никога не съм им вярвал.
— Но е истина — казах. — Трябва да е истина, защото нищо не си спомням, а онзи не може да ме е качил горе без чужда помощ.
— Аз мога — рече Де Спейн. — Носил съм и по-тежки от теб.
— Добре де — съгласих се. — Пренесъл ме е. Какво ще правим сега?
— Не разбирам защо си е направил целия този труд — обади се дребосъкът.
— Да цапардосаш някого не е никак трудно — отвърна Де Спейн. — Я ми подай портфейла и онзи патлак.
Малкият се поколеба, после му ги подаде. Де Спейн подуши пистолета и небрежно го пусна в страничния си джоб — този откъм мен. Отвори портфейла, наведе се и го разгледа на светлината на таблото. После го прибра. Подкара колата, обърна я и полетя обратно по булеварда, зави на изток и спря пред кръчма с червена неонова фирма отгоре. Заведението беше пълно дори и по това време на нощта. Де Спейн каза през рамо:
— Тичай вътре, Запъртък, и телефонирай в участъка. Кажи на сержанта, че сме надушили следа и сме на път да заловим човек, свързан с убийството на „Брейтън авеню“. Кажи му да предаде на шефа, та да побеснее.
Дребосъкът излезе от колата, затръшна задната врата, понечи да каже нещо, после бързо прекоси тротоара и влезе в заведението.
Де Спейн рязко подкара и още преди първата пряка беше вдигнал четирийсет мили. Изсмя се дълбоко и гърлено. След миг вече летяхме с петдесет мили в час. Влизаше и излизаше от разни улици, докато накрая спря под дърво пред някакво училище.
Той посегна към ръчната спирачка, а аз измъкнах пистолета си от джоба му. Де Спейн се изсмя сухо и се изплю през отворения прозорец.
— Добре — рече. — Затова го сложих там. Разговарях с Макгий Виолетката. Вестникарчето ми се обади от Лос Анджелис. Намерили са Матсън. Сега разпитват някакъв управител на жилищен блок — давал апартаменти под наем.
Върнах се в собствения си ъгъл, като държах пистолета хлабаво между коленете си.
— Сега сме извън очертанията на Бей Сити — рекох. — Какво каза Макгий?
— Че те е насочил към Матсън, но не знаеше дали си се свързал с него. Този с апартаментите — не чух името му — се опитвал да се отърве от някакъв труп в глуха уличка, когато патрулната двойка го изненадала. Макгий каза, че ако си се свързал с Матсън и си говорил с него — сто на сто ще си тук, забъркан в някоя каша, и вероятно ще се свестиш до труп с цицина на главата.
— Не съм се свързал с Матсън — рекох.
Усетих как Де Спейн се втренчи в мен изпод тъмните си надвиснали вежди.
— Но си тук и здравата си загазил — подчерта.
Извадих с лявата си ръка цигара от джоба и я запалих със запалката от таблото. С дясната държах пистолета. Обадих се:
— Останах с впечатлението, че просто си минавал покрай местопроизшествието. Нали дори не си прикрепен към случая. А сега извеждаш арестант извън очертанията на града. Какво ще стане с теб?
— Ще ми се отели волът… ако не направя някое голямо разкритие.
— Моят също. Май трябва да се съюзим и да разкрием трите убийства.
— Три ли?
— Три. Хелън Матсън, Хари Матсън и жената на доктор Остриън. Всичките са в един кюп.
— Разкарах Запъртъка — тихо каза Де Спейн, — защото е дребно човече, а шефът обича дребните човечета и Запъртъка сигурно ще стовари вината върху мен. Откъде ще започнем?
— Като начало можем да намерим някой си Греб — има лаборатория в сградата, където се помещават лекарските кабинети. Мисля, че е фалшифицирал резултатите от експертизата по случая Остриън. Ами ако вдигнат полицията по следите ти?
— За такива цели използват радиото на Лос Анджелис. Никога няма да съобщят по него, че търсят едно от собствените си ченгета.
Той се наведе напред и отново подкара.
— Не е зле да ми върнеш портфейла, та да прибера и пистолета — обадих се аз.
Той дрезгаво се изсмя и ми го подаде.
7. Голямото чене
Лаборантът живееше на Девета улица в другия край на града. Домът му беше невзрачна едноетажна къща с веранда. Голяма прашна хортензия и разни други недорасли храсталаци покрай пътеката те оставяха с впечатлението, че стопанинът е прекарал живота си в опити да направи от нищо нещо.
Колата се плъзна пред къщата. Де Спейн изгаси фаровете и рече:
— Ако имаш нужда от помощ, свиркай. Появят ли се ченгетата, измъкни се на Десета, а аз ще заобиколя и ще те взема. Но не ми се вярва. Тази нощ всички се занимават само с момичето от „Брейтън авеню“.
Огледах притихналата улица, пресякох я под мътната светлина на луната и тръгнах по пътеката към къщата. Входната врата беше разположена под прав ъгъл спрямо улицата в някакъв издатък от къщата, който изглеждаше добавен от допълнително хрумване. Натиснах звънеца и го чух как издрънча някъде отзад. Никакъв отговор. Натиснах го още два пъти и опитах вратата. Беше заключено.
Слязох от верандата и заобиколих откъм северната страна на къщата, където в задния двор имаше малък гараж. Вратите му бяха затворени с катинар, който можеше да се отвори с едно по-силно духване. Наведох се и светнах с джобното си фенерче под паянтовите врати. Видяха се гумите на автомобил. Върнах се отново при входната врата и този път почуках доста силничко.
Прозорецът на предната стая изскърца и бавно се спусна надолу, някъде до средата. Зад прозореца имаше спуснати щори, а зад щорите — мрак. Дебел дрезгав глас се обади:
— Да?
— Господин Греб?
— Да.
— Искам да поговорим — по важна работа.
— Трябва да се наспя, господине. Елате утре.
Гласът никак не ми звучеше като на лаборант. По-скоро ми приличаше на гласа, който бях чул веднъж по телефона — много отдавна, рано тази вечер, в апартамента на Хари Матсън.
— Добре, господин Греб — рекох. — Тогава ще ви потърся в службата. Какъв ви беше адресът?
Известно време гласът мълча. После се обади:
— О, я изчезвай, докато не съм излязъл да ти фрасна един.
— Така не се печелят клиенти, господин Греб. Сигурен ли сте, че не можете да ми отделите няколко минути, след като и без туй вече сте станал?
— Не викай толкоз. Ще събудиш жената. Болна е. Ако трябва да изляза навън…
— Лека нощ, господин Греб.
Върнах се обратно по пътеката, под меката мътна луна. Минах от другата страна на тъмната паркирана кола и казах:
— Това е работа за двама. Вътре се е намърдал някакъв главорез. Струва ми се, че е същият, когото чух да наричат Голямото чене по телефона в Лос Анджелис.
— Господи! Убиецът на Матсън, така ли?
Де Спейн се премести откъм моята страна, подаде глава от прозореца и се изплю. Плюнката му префуча над пожарния кран, който беше поне на два и половина метра от нас. Не казах нищо. Той продължи:
— Ако този, когото наричаш Голямото чене, е Мое Лоренц, ще го позная. Може би ще успеем да влезем. А нищо чудно и да попаднем на гореща следа.
— Точно като ченгетата в радиопиесите.
— Страх ли те е?
— Мен ли? — попитах. — Естествено, че ме е страх. Колата е в гаража, така че или е сгащил Греб вътре
