— Естествено — рекох, без да свалям поглед от него.
— Добре. Сега ти ще почукаш на вратата на кабинета му, третата от края. Щом ти отвори, аз ще се вмъкна в приемната, оттам ще мина през другите стаи и ще мога да чувам разговора ви.
— Звучи чудесно — рекох. — Но не преливам от щастие.
Тръгнах по коридора. Вратите бяха от масивно дърво, прилепваха плътно и изпод никоя не се процеждаше светлина. Сложих ухо на тази, която ми посочи Де Спейн, и долових шум от тихи стъпки.
Кимнах на Де Спейн, застанал пред другата стая.
Той бавно пъхна шперца в ключалката, а аз силно почуках на вратата. С крайчеца на окото си видях как Де Спейн потъва вътре. Вратата почти мигновено се затвори зад гърба му. Аз отново почуках.
Този път вратата внезапно се отвори и на трийсетина сантиметра от мен застана висок мъж. Светлината от тавана проблясваше върху пясъчножълтата му коса. Беше по риза и в ръцете си държеше квадратна кожена чанта. Бе слаб като вейка, с белезникави вежди и нещастни очи. Имаше изящни ръце — дълги, тънки, с квадратни, но не тъпи върхове на пръстите. Ноктите му бяха лъскави и дълбоко изрязани.
— Доктор Остриън?
Той кимна. Адамовата му ябълка леко помръдна на тънката шия.
— Избрал съм необичаен час за посещение — казах, — но вие сте направо неоткриваем. Аз съм частен детектив от Лос Анджелис. Имам клиент на име Хари Матсън.
Или изобщо не се учуди, или така майсторски криеше чувствата си, че нищо не пролича. Адамовата му ябълка отново помръдна, ръката му понамести кожената чанта, която държеше, изгледа я озадачено, след което отстъпи назад.
— Сега нямам време да разговарям с вас — каза. — Елате утре.
— Съвсем същото ми каза и Греб — рекох.
Това го разтърси. Не се разкрещя и не изпадна в истерия, но видях, че го разтърси.
— Влезте — каза дрезгаво.
Влязох, а той затвори вратата. Вътре имаше бюро от черно стъкло. Столовете бяха от алуминиеви тръби, с груба вълнена тапицерия. Вратата към съседната стая бе полуотворена и вътре беше тъмно. Съгледах белия чаршаф върху кушетката за прегледи и подобните на стремена халки в единия й край. Оттам не се чуваше нито звук.
Върху черната стъклена повърхност на бюрото беше постлан чист компрес, а отгоре му бяха подредени, отделно от иглите, около дузина спринцовки за подкожни инжекции. До стената имаше електрически стерилизатор с най-малко десетина игли и спринцовки. Апаратът беше включен. Приближих се и го разгледах, а високият, слаб като вейка мъж мина зад бюрото си и седна на стола.
— Бая иглички сте заредил — рекох и придърпах един от столовете край бюрото.
— За какво сте дошъл?
Гласът му бе все така дрезгав.
— Мога да ви направя една услуга във връзка със смъртта на жена ви — отвърнах.
— Много мило от ваша страна — спокойно каза той. — И каква услуга?
— Мога да ви кажа кой я е убил.
Зъбите му заблестяха в странна, неестествена полуусмивка. После повдигна рамене, а когато заговори, гласът му бе точно толкова развълнуван, колкото ако обсъждахме времето.
— Много мило от ваша страна. Аз пък бях останал с убеждението, че се е самоубила. Следователят и полицията очевидно бяха на същото мнение. Но, разбира се, един частен детектив…
— Греб обаче не мислеше така — подметнах, без да проявявам особен стремеж към истината. — Лаборантът е разменил кръвната проба на жена ви с проба от истинско отравяне с газ.
Той ме изгледа, без да трепне, с дълбоки, тъжни, вглъбени очи изпод белезникавите вежди.
— Не сте виждал Греб — каза с почти доловимо вътрешно задоволство. — Съвсем случайно разбрах, че днес следобед е заминал на изток. Баща му е починал в Охайо.
Той се изправи, приближи се до стерилизатора, погледна часовника и изключи уреда. После се върна при бюрото, отвори плоска кутия с цигари, пъхна една в устата си и побутна кутията към мен. Пресегнах се и си взех една. Погледнах с крайчеца на окото към тъмния кабинет, но не видях нищо, което да не съм забелязал първия път.
— Интересно — рекох. — Жена му не знаеше за това. Голямото чене също си нямаше понятие. Той седеше у тях тази вечер. Овързал жена му като мумия на леглото и чакаше Греб да се прибере, та да го пречука.
Този път доктор Остриън ме изгледа с нещо като зачатък на интерес. Потърси пипнешком кибрита върху бюрото, след което отвори странично чекмедже, извади малък автоматичен пистолет с бяла дръжка и го задържа върху дланта си. После ми подхвърли кибрита с другата ръка.
— Пистолетът няма да ви е необходим — рекох. — Това е делови разговор и ще ви докажа, че само имате сметка от него.
Докторът извади цигарата от устата си и я пусна върху бюрото.
— Не пуша — подхвърли той. — Това, както се казва, беше за камуфлаж. Радвам се да чуя, че пистолетът няма да ми бъде необходим. Все пак предпочитам да го държа и да не ми е нужен, отколкото да ми е нужен и да не ми е под ръка. И така, кой е Голямото чене и какво още имате да ми съобщите, преди да съм извикал полицията.
— Сега ще ви кажа — отвърнах. — Нали затова съм дошъл. Жена ви постоянно е играела на ролетка при Ванс Конрид и е губела парите, които изкарвате с вашите иглички, едва ли не преди да сте ги спечелил. Говори се още, че е проявявала към Конрид интерес от интимно естество. За това, последното, може би не ви е било особено грижа, понеже не сте се прибирал по цели нощи и сте бил прекалено зает, за да изпълнявате съпружеските си задължения. Сигурно обаче сте бил истински загрижен за парите си, защото сте ги изкарвал с прекалено голям риск. Това ще го обсъдим след малко. През въпросната нощ жена ви изпаднала в истерия в клуба на Конрид. Повикали са ви, вие сте отишъл и сте й направил инжекция, за да млъкне. Конрид я откарал вкъщи. Вие сте се обадил на медицинската си сестра, Хелън Матсън — бивша съпруга на Матсън — да отскочи до вас и провери дали всичко е наред. По-късно Матсън намерил жена ви мъртва под колата в гаража и ви извикал. Вие пък сте извикал началника на полицията и случаят бил потулен, така че истината се е чула колкото думата на сенатор-южняк в Конгреса. Но Матсън — първият, пристигнал на местопроизшествието, притежавал някаква изобличителна улика. Най-напред се опитал да притисне вас, но не сполучил, защото, макар и да изглеждате кротък, не се давате лесно. А може и приятелят ви, началникът на полицията Андърс, да ви е казал, че тази улика не е доказателство. И така, Матсън се опитал да хване натясно Конрид, като разсъждавал, че ако нещата стигнат до съд, всичко ще рикошира в комарджийското заведение на Конрид. Властите ще го запечатат с девет печата, а големите асове, дето стоят зад гърба му, ще се разсърдят и ще му вземат играчките. Ето защо шефът на заведението не изпаднал във възторг и накарал един главорез на име Мос Лоренц, или Голямото чене — понастоящем шофьор на кмета, но някога горила на Конрид — да се погрижи за Матсън. Матсън загубил разрешителното си и бил прогонен от Бей Сити. Той обаче също не бил от страхливите, окопал се в Лос Анджелис и продължил да прави опити. Управителят на сградата обаче го надушил — не знам как, но полицията в Лос Анджелис ще разбере — издал го и тази нощ Голямото чене отишъл да го очисти.
Замълчах и погледнах високия слаб мъж. Изражението му не се беше променило. После премигна няколко пъти и превъртя пистолета в ръката си. В кабинета беше много тихо. Опитах се да доловя дишане откъм съседната стая, но не чух нищо.
— Матсън е мъртъв, така ли? — особено бавно изрече доктор Остриън. — Надявам се, не си мислите, че имам нещо общо с това.
Лицето му леко лъсна от пот.
— Ами, не знам — отвърнах. — Греб е бил слабото звено във веригата и някой набързо го е накарал днес да напусне града, преди да бъде убит Матсън. Вероятно този някой му е дал и пари, защото видях къде живее — в такава съборетина едва ли влизат много пари.
— Конрид, да го вземат дяволите! — каза бързо доктор Остриън. — Обади ми се рано сутринта и каза на направя така, че Греб да напусне града. Аз му дадох парите за път, но… — замълча, бесен на себе си. После отново погледна пистолета.
— Но не сте знаел какво се готви. Вярвам ви, докторе, наистина ви вярвам. Хайде, свалете пистолета,
