Той рязко ме прекъсна.
— Къде е другият?
— Ъ?
— Не ме будалкай, пришълецо! Видях цигарата от дясната страна на колата ти.
— Аз бях — рекох. — Не знаех, че е забранено да пушиш на дясната седалка на колата си.
— О, хитреем значи. Кой си и какво търсиш тук? — Едрото му мазно лице лъщеше на светлината, която се процеждаше през топлия мъглив въздух.
— Казвам се О’Брайън — отвърнах. — Току-що пристигам от Сан Матео, малко на почивка.
Ръката му бе вече съвсем близо до бедрото.
— Искам да видя шофьорската ти книжка — рече и се приближи дотолкова, че да може да я поеме, ако и двамата протегнем ръце.
— Аз пък искам да видя онова, което ти дава право да я видиш — казах.
Дясната му ръка рязко мръдна. Моята измъкна пистолета от колана и го насочи към корема му. Ръката му се закова, сякаш замръзна.
— Може пък да искаш да ме обереш — рекох. — Често се прави с тенекиени значки.
Той стоеше като парализиран, почти недишащ. После дрезгаво попита:
— Имаш ли разрешително за тоя патлак?
— За всеки ден от седмицата — отвърнах. — Дай да видя значката ти и ще го прибера. Предполагам, не я носиш на задника си?
Той остана смръзнат още минута. После погледна по улицата, сякаш се надяваше да дойде още една кола. Зад мен, откъм пода на моята, долиташе леко, шипящо дишане. Не знаех дали мъжагата го чува. Собственото му дишане бе толкова тежко, че да изгладиш риза с него.
— Я стига си се занасял — излая с неочаквана ярост. — Ти си само едно скапано, двайсетцентово частно ченге от Лос Анджелис.
— Вдигнах таксата — рекох. — Сега вземам по трийсет.
— Върви по дяволите? Не желаем да си вреш носа тук, ясно ли е? Този път само те предупреждавам.
Обърна се на пети, върна се при колата и стъпи с единия крак вътре. Дебелият му врат бавно се изви и мазната му кожа отново лъсна.
— Върви по дяволите — добави, — преди да сме те изпратили там в дървен костюм.
— Всичко хубаво, Мазен задник — отвърнах. — Радвам се, че се запознахме както са ти смъкнати гащите.
Той затръшна вратата, запали рязко и пак зави. Изчезна надолу като светкавица. Аз скочих в моята кола и бях само на една пряка след него, когато го видях да спира на светофара пред „Аргейо булевард“. Той сви надясно, аз — наляво. Кинкейд Куклето се изправи и подпря брадичка на облегалката ми до рамото.
— Знаеш ли кой беше този? — изграчи той. — Уимс Спусъка, първият бияч на шефа. Можеше да те застреля като едното нищо.
— А ти можеше да се родиш с брадавица на носа. Вероятността е същата.
Пообиколих още малко и спрях, за да му дам възможност да мине отпред.
— Къде ти е колата? — попитах.
Той свали смачканата си репортерска капа, плесна я на коляно и отново я нахлупи.
— Пред кметството. На полицейския паркинг. Защо?
— Лошо — рекох. Ще се наложи да вземеш автобуса за Лос Анджелис. От време на време трябва да преспиваш при сестрата. Особено тази нощ.
4. Червенокосата
Шосето се усука, хлътна надолу, стрелна се по гребена на хълма. Шепа светлинки проблясваха на северозапад и цял килим от тях светеше на юг. Оттук трите кея изглеждаха много далечни — три тънки, блестящи моливчета върху подложка от черно кадифе. В каньоните имаше мъгла и дъх на дива растителност, но по възвишенията между тях от мъглата нямаше и следа.
Подминах смътните очертания на малка, тъмна бензиностанция, затворена за през нощта, спуснах се в поредния широк каньон, а после се изкачвах половин миля покрай скъпата телена ограда на нечие невидимо имение. Шепата разпилени по склона къщи вече се брояха на пръсти и въздухът силно замириса на море. Завих наляво покрай сграда с кръгла бяла кула, минах през шпалир от електрически лампи — единствените на мили околовръст, за да стигна до голяма сграда с гипсови орнаменти, кацнала на възвишение, точно над крайбрежната магистрала. През запердените прозорци и колонадата пред входа се процеждаше слаба светлина и позволяваше да се видят множество коли, паркирани по диагонал на овалната зелена площ.
Това беше Конрид клъб. Нямах особено ясна представа какво точно щях да правя там, но ми се струваше, че е едно от местата, които трябва да посетя. Доктор Остриън все още обикаляше някъде из града и посещаваше пациенти. От „Телефонни справки за лекари“ научих, че обикновено се отбивал там към единайсет часа. Сега беше десет и петнайсет.
Паркирах на едно свободно място и тръгнах покрай сводестата колонада. Двуметров негър в униформа на оперетен южноамерикански фелдмаршал отвори едното крило на широка врата с решетки и избоботи:
— Ако обичате картата, сър.
Пъхнах един сгънат долар в люляковата му длан. Огромни абаносови кокалчета го захапаха, както челюстта на багер захапва кофа чакъл. Другата ръка махна някаква прашинка от лявото ми рамо и пусна метално номерче зад парадната ми кърпичка в горното джобче на сакото.
— Новият салонен си пада малко грубиян — прошепна той. — Благодаря ви, сър.
— Искаш да кажеш „благодаря, глупако“ — рекох и минах покрай него.
Преддверието — викат му фоайе — приличаше на филмов декор за нощен клуб от 1980 година, в който ще се провежда състезание за Мелодия на годината. На изкуствената светлина то изглеждаше тъй, сякаш обзавеждането му е струвало на собствениците един милион долара, и заемаше площ колкото игрище за поло. Килимът почти гъделичкаше глезените ми. В дъното се виждаше хромирана стълба като на кораб, която водеше към входа на ресторанта. На върха й стоеше топчест оберкелнер италианец със замръзнала усмивка, петсантиметрови лъскави лампази на панталона и куп позлатени менюта под мишница.
Имаше и вита стълба с емайлирани бели парапети като улеи за бобслей. Явно водеше към игралните зали на втория етаж. Таванът беше обсипан със звезди и те премигваха. До входа на бара — тъмен и мъглявовиолетов като полузабравен кошмар — имаше дълбока бяла ниша с огромно кръгло огледало, увенчано с фараонска корона. Пред него някаква дама в зелено оправяше платиненорусата си коса. Вечерната й рокля бе изрязана толкова дълбоко на гърба, че си беше сложила изкуствена бенка на лумбалния мускул, около три сантиметра под мястото, докъдето трябваше да стигат бикините й, ако си ги беше обула.
Момичето от гардероба, в панталон и туника с цвят на цъфнала праскова и бродирани черни дракончета, дойде да ми вземе шапката и да не одобри облеклото ми. Очите й бяха черни, лъскави и безизразни като връхчета на лачени обувки. Дадох й четвърт долар и задържах шапката си. По корабната стълба се зададе момичето, което продаваше цигари. Табличката й бе с размерите на трикилограмова бонбониера. Имаше пера в косата, дрехи, колкото можеше да скрие зад пощенска марка, единият и дълъг красив крак беше позлатен, а другият — посребрен. Върху лицето бе застинало студеното, презрително изражение на мадама, чийто график е запълнен толкова далеч напред, че трябва да си помисли два пъти, преди да приеме задевките на някой махараджа с кошница рубини в ръцете.
Хлътнах в мекия виолетов сумрак на бара. Вътре тихо звънтяха чаши. Чуваха се приглушени гласове, акорди от пианото в ъгъла и женствен тенор, който пееше „Мойто малко каубойче“ поверително като барман, който ти забърква коктейл с приспивателно. Постепенно очите ми се нагодиха към моравата светлина и започнах да виждам. Барът бе доста пълен, но не претъпкан. Мъж се изсмя високо и пианистът изрази раздразнението си, като прекара нокът по клавишите а ла Еди Дъчин.
