Съзрях празна маса, седнах, опрях гръб в меката тапицирана стена. Пред очите ми все повече просветляваше. Вече можех да виждам дори певеца, който пееше за каубойчето. Имаше чуплива червена коса, която изглеждаше къносана. Момичето на съседната маса също беше с червена коса, разделена на път в средата. Беше я опънала назад така, сякаш я ненавиждаше. Имаше големи, тъмни хищни очи, неугледни черти и беше без грим, с изключение на червилото, което грееше като неонова реклама. Ежедневният й костюм беше с твърде широки рамене и прекалено широки ревери. Оранжев пуловер душеше гърлото й и върху килнатата на тила шапка а ла Робин Худ бе забучено черно-оранжево перо. Тя ми се усмихна. Зъбите й бяха тънки и остри като просешка Коледа. Не отвърнах на усмивката й.
Тя гаврътна чашата си и затрака с нея по масата. Келнер в спретната ливрея се изхлузи незнайно откъде и застана пред мен.
— Уиски със сода — рязко каза момичето. Имаше груб, остър глас, в който се долавяха и пиянски нотки.
Сервитьорът само я изгледа, едва помръдвайки брадичката си, и отново се обърна към мен.
— Бакарди със сироп от нар — поръчах аз.
Той се отдалечи.
— От това ще ти прилошее — отпуснато предупреди тя.
Не я погледнах.
— Значи не щеш да играем — подхвърли момичето с поразвързан език.
Аз запалих цигара и изпратих кръгче във виолетовия полумрак.
— Ходи се пудри! Мога да сваля десетина горили като теб на всяка пресечка от „Холивуд булевард“. То пък един булевард! Свърталище на безработни статисти и блондинки с рибешки лица, които се опитват да се отърсят от махмурлука си.
— Кой е споменал нещо за „Холивуд булевард“? — попитах.
— Ти, кой. Само тип от „Холивуд булевард“ няма да се изрепчи на момиче, оскърбило го най- учтиво.
Мъжът и момичето от съседната маса извърнаха глави и ни зяпнаха. Мъжът ми хвърли лека, съчувствена усмивчица.
— Това важи за теб — рече му червенокосата.
— Все още не си ме оскърбила — казах.
— Природата ме е изпреварила, хубавецо.
Келнерът се върна с напитките. Сервира първо на мен. Момичето рече високо:
— Май не сте свикнал да обслужвате дами!
Той й подаде уискито със сода.
— Моля да ме извините, госпожо — каза с леден глас.
— ’Сякак. Мини някой ден да ти направя маникюра, ако изнамеря отнякъде мотика. Това ще го плати приятелчето.
Сервитьорът ме погледна. Дадох му банкнотата и повдигнах дясното си рамо. Той ми върна рестото, прибра си бакшиша и се стопи между масите.
Момичето си взе чашата и се премести при мен. Постави лакти на масата и подпря брадичка върху дланите си.
— Бре, бре, ти не си бил от стиснатите — каза. — Не знаех, че все още ги произвеждат. Харесвам ли ти?
— Точно това се питах. Говори по-тихо, че ще те изхвърлят.
— Съмнявам се. Поне докато не строша някое огледало. Да не говорим, че с шефа им сме така — и приближи двата си показалеца. — Тоест щяхме да бъдем, ако можех да се срещна с него. — Кикотът й издрънча като тенекия. Тя отпи от чашата си. — Къде съм те виждала?
— Почти навсякъде.
— А ти къде си ме виждал?
— На стотици места.
— Да — заключи червенокосата. — Точно така. Едно момиче вече не може да съхрани индивидуалността си.
— Но не може и да си я върне от бутилката — добавих.
— Самата истина, по дяволите. Мога да ти изброя сума големи имена, дето заспиват с бутилка във всяка ръка и трябва да ги боцкат във вената, за да не се събудят с писъци.
— Така ли? Разни холивудски звезди, а?
— Ъхъ. Работя за един, дето ги боцка — десетарка за игличка. Понякога взема по двайсет и пет или петдесет.
— Доста доходен занаят.
— Да, ако се задържи. Мислиш ли, че ще се задържи?
— Можеш да се прехвърлиш в Палм Спрингс, като те изхвърлят оттук.
— Кой, кого и откъде ще изхвърли?
— Не знам — рекох. — За какво говорехме?
Имаше червена коса. Не беше хубава, но фигурата й нямаше грешка. И работеше за някой, който боцка хората във вените. Облизах устни.
През вратата влезе мургав мъжага и застана на прага, докато очите му свикнат с тъмното. После, без да бърза, заоглежда помещението. Погледът му се спря на моята маса. Наклони едрото си туловище напред и се упъти към нас.
— Охо — рече момичето. — Биячът. Можеш ли да се справиш с него?
Не отговорих. Тя погали безцветната си буза със силната си бледа ръка и ми се усмихна широко. Онзи на пианото удари няколко акорда и зави: „Все още можем да мечтаем, нали?“
Мургавият здравеняк се спря, подпрял ръце върху облегалката на стола срещу мен. Отмести поглед от момичето и ми се усмихна. Нея търсеше. Заради нея бе пресякъл бара. Но аз бях този, в когото се приковаха очите му оттук нататък. Имаше гладка, тъмна и лъскава коса над студени сиви очи, вежди, които изглеждаха като почернени, красива актьорска усмивка и чупен, но добре наместен нос. Заговори, без да помръдва устни:
— Не съм те виждал отдавна да минаваш насам, или паметта ми изневерява?
— Не знам — отвърнах. — Какво се опитваш да си спомниш?
— Името ти, приятел.
— Не се мъчи. Никога не сме се срещали.
Измъкнах металното номерче от горното джобче на сакото си и му го подхвърлих.
— Ето пропуска, който онова чучело ми даде на входа. — Извадих визитката си от портфейла и му подхвърлих и нея. — Тук пък пише името ми, възраст, височина, тегло, особени белези и колко пъти съм осъждан. А съм дошъл да се срещна с Конрид.
Мъжът не погледна номерчето, но прочете визитката два пъти, погледна я отзад, после пак отпред, прегърна облегалката на стола с ръка и ми се усмихна неискрено. Не погледна към момичето нито тогава, нито по-късно. Остърга ръба на визитката в масата и тя тихо изскърца като малко мишленце.
Момичето се зазяпа в тавана и се престори, че се прозява. Той каза сухо:
— Значи си от онези. Толкова съжалявам. На господин Конрид му се наложи да замине на север, малко по работа. Хвана ранен самолет.
— Значи онзи, дето го видях днес следобед в голямата сива лимузина на ъгъла на „Вайн“ и „Булеварда на залеза“, трябва да е бил двойникът му — обади се момичето.
Мъжът не я погледна. Усмихна се леко.
— Господин Конрид няма сива лимузина.
— Не го оставяй да те метне — посъветва ме момичето. — Обзалагам се, че е горе и обира клиентите си на ролетка.
Мургавият отново не я погледна. Това, че не я гледаше, беше по-многозначително, отколкото ако и бе зашлевил плесница. Видях я как пребледня леко, много бавно, и си остана бледа.
— Е, щом го няма, значи го няма — казах. — Благодаря, че ме изслушахте. Може би някой друг път.
— О, разбира се. Но ние тук не използваме частни детективи. Толкова съжалявам.
