докато още не сме надвили Великаните.
— А Краят?
— О, Краят… — тя внезапно замълча и големите й красиви очи се взряха край Шрик в нещо безумно и кошмарно. — Да — повтори тя. — Краят. Великаните ще го направят и те самите ще го избягнат. Ще се облекат в изкуствени кожи, които покриват цялото тяло, дори главата, и ще отворят огромните врати, целият въздух от кораба ще излети в ужасното външно пространство. И всички Хора ще умрат…
— Аз трябва да вървя — каза Шрик. — Аз съм длъжен да убия Великаните, преди да го направят.
— Не. Великаните са само една ръка. Ти уби Дебелият и те останаха само четирима. Те ще те чакат да си отмъстят. Нали ти помниш как… погребвахме болните Хора? Същото ще направим и с нас. И когато Великаните отново запълнят света с въздух от запасите си, ние ще излезем.
Шрик не каза нищо. Той разбираше, че Весела е права. Един безгрижен Великан попадна под ножа, но с четирима няма да се справи. Най-важното бе да разбере кога Великаните ще изпуснат въздуха от света. И трябва веднага да предупреди Хората.
Хората се събраха в Мястото-на-събиране. Шрик и Весела им разказаха какво бъдеще ги очаква, но открито им се присмяха. Разбира се, имаше и такива, които, като видяха блестящото острие, донесено от Вътрешния свят, веднага повярваха. Но техните гласове потънаха в тътнежа на тълпата. И когато Шрик ги уговаряше да се зазидат и така да избягнат Края, множеството се разбунтува. Думите на Късоопашатия ускориха кризата.
— Той иска да завладее целия свят — зарева Късоопашатия. — Той уби Големия зъб и Безопашатата, той уби всички Неистински, а Дългоухия уби само и само защото той можеше да стане вожд. Двамата с неговата уродлива самка искат да завладеят света!
Вождът напразно се опита да възрази, воплите на говорещия не му даваха да промълви и дума. Шрик зави от ярост, извади острието на Великаните и се нахвърли върху негодника. Късоопашатия пъргаво се извърна и отскочи настрана. Едва сега Шрик откри, че стои съвсем сам, обкръжен от тълпата, и някъде отдалече Весела вика името му. Той тръсна главата си и кървавата мъгла на яростта се разсея.
Обкръжиха го плътно копиехвъргачите. Той лично ги бе обучавал да хвърлят копията и сега…
— Шрик! — викаше Весела. — Не се съпротивлявай! Те ще те убият и аз ще остана сама, съвсем сама. Нека правят каквото си искат, затова пък ние ще преживеем Края!
Думите й предизвикаха дружен смях.
— Ха, те щели да преживеят Края! Те ще умрат, както умряха Дългоухия и останалите!
— Аз искам острието ти — каза Късоопашатия.
— Дай му го! — викна Весела. — Ще си го вземеш след Края!
Шрик нерешително замря. Късоопашатия даде знак. Литна едно копие и прониза ръката на вожда. Ако не беше гласът на Весела, толкова настойчив и молещ, той би отвърнал на мъчителите си и би намерил бързата си смърт. Бавно разтвори пръсти и острието плавно и мъчително, сякаш не желаеше да се раздели със собственика си, заплува из въздуха. Като по даден сигнал тълпата се нахвърли…
Пещерата, в която ги натикаха, се оказа тяхната собствена. Видът им бе жалък — раните на Весела се отвориха, а ръката на Шрик бе раздрана. Някой се бе опитал да измъкне върха на копието, но то се бе счупило и част от него бе още в тялото му. И двамата бяха жестоко пребити.
Отвън Късоопашатия ловко се подвизаваше с плячкосаното острие и режеше големи парчета пореста маса от стените, а многочислени ръце услужливо и с удоволствие запълваха входа в пещерата.
— Ние ще ви пуснем след Края, освен ако не се задушите преди това! — викна някой и го последва насмешливо свирене. — Интересно, кой първи ще изяде другия?
— Не им обръщай внимание — меко каза Весела. — Последни ще се смеем ние.
— Може би. Но… Хората.
Весела не отговори и в тъмнината се чу жалният й плач. Той изведнъж съвсем ясно осъзна — грандиозните им мечти за власт над целия свят завършиха в тази малка и тясна пещера.
Отвън повече не се чуваха гласове. Шрик реши, че Великаните вече са нанесли удара си, но си спомни начина, по който трябваше да го направят: преди всичко да отворят огромните врати в кожата на „кораба“, а това той би усетил. И още нещо не му бе ясно — как те с Весела ще разберат кога е дошъл Краят? И кога ще могат да излязат навън? Това ще бъде дълга и трудна работа, защото ще трябва да се надяват само на собствените си нокти и зъби.
Но все пак имаше нещо.
Пръстите му напипаха отчупения връх, който стърчеше от раната. Той знаеше, че най-добре ще бъде рязко да го издърпа, но не можеше да се реши поради острата болка. Като се мръщеше и простенваше, започна да извлича парчето метал.
— Дай на мен…
— Не — отговори той грубо. — Няма за къде да бързаме.
Бавно и търпеливо започна да разтваря раната. И тогава Весела внезапно завика. Това бе толкова неочаквано и високо, че Шрик рязко се дръпна, ръката конвулсивно се сви и накрайникът се оказа изтръгнат. Помисли си, че тя нарочно бе избрала този миг да му помогне, вместо благодарност, усети само тъпо раздразнение.
— Защо го направи? — сърдито запита той.
Тя не отговори, в момента не й бе до него.
— Хората… — прошепна тя. — Хората… чувствам как се задушават… как умират… чувствам ги… и пещерата на Дългоухия, който прави копията… но те умират и от устата и носа им тече кръв… и от ушите… не мога повече, не мога…
И тогава се случи нещо страшно и непредвидимо. Стените на пещерата се задвижиха и започнаха да се приближават една към друга. В целия свят, из кораба напълнените с въздух кутийки на порестата изолация започнаха да се издуват заедно с падането на налягането и това ги спаси. Разширяващите се стени затиснаха грубата тапа на входа и не й дадоха възможност да изхвръкне. По този начин се съхрани почти пълната херметичност.
Пленниците не бяха в състояние да осъзнаят това — обхвана ги паника. Хората не познаваха клаустрофобията, но и движещите се стени излизаха извън рамките на жизнения им опит. Впрочем Весела се оказа по-здравомислеща и се опита да спре Шрик, когато той яростно закъса набъбващата „кожа“. Единственото, което го движеше, бе желанието да се измъкне навън.
Шрик си спомни за счупения накрайник, който все още стискаше в юмрука си, и започна с него да разкъсва рохкавата маса. Стените на порестите кутийки бяха станали тънки и едва не се пръскаха сами и затова оказваха съпротива не повече от сапунени мехури. Стана по-просторно и мъжът заработи с удвоена сила.
— Стой! Спри се! Казвам ти! Там ни чака смъртта! Ти ще ни убиеш!
Но той не й обърна никакво внимание и продължи да дълбае.
— Стой! — отново викна Весела.
Тя запълзя на ръцете си и неподвижните й крака се завлачиха. Хвана се за Шрик и се вцепи в него. Отчаянието й даваше сили и те така се бориха много удари на сърцето — мълчаливо и яростно, забравили всичко, което ги свързваше до този момент. Случайно тя докосна раната и Шрик изпълни пещерата с пронизителен вик на болка и гняв. Добре заостреният накрайник се впи в гърлото на жената.
Върху нея се строполи ужасът, който премина в жалост към себе си и към Шрик и в ненавист към Великаните… А после сърцето й спря завинаги.
