Смъртта на Весела прекрати безумствата на Шрик.
Като седеше в тъмнината, той галеше с дланите си изстиващото тяло и напразно се опитваше да открие поне искрица живот. Викаше грубо името й, тръскаше я непрекъснато, докато накрая осъзна, че приятелката му, жената му, неговата Весела е мъртва, и това проникна в мозъка му и остана там завинаги. През краткия си живот неведнъж бе изпитвал чувството на загуба, но никога преди това не бе толкова мъчително.
Той, Шрик, Неокосменият, Владетелят на Външния свят, сам я бе убил… Опита се да свали от себе си поне част от вината. Казваше, че са я убили Великаните, че все едно, тя би загинала от раните си, че това е просто случайност… И въпреки това той бе убиецът на Весела. Именно той трябва да отмъсти на Великаните за нелепата й гибел, за гибелта на цялото Племе.
Тази мисъл го направи внимателен.
Безброй удари на сърцето пролежа в гъстия мрак до тялото на Весела и не се опита повече да руши стените на затвора си. Сметна, че ще усети мига, когато Великаните отново ще пуснат въздух в света. Как щеше да стане, не можеше да каже, но беше напълно убеден.
И когато стените на пещерата се отпуснаха и станаха плътни, Шрик разбра, че може да излезе навън без страх. Той се зае да къса порестия материал, но след миг се спря и отиде при Весела. Прошепна за последен път името и погали изстиналото тяло.
Повече не се върна.
Когато мрачната светлина на Мястото-за-събиране се появи и на непривикналите очи се стори непоносимо ярка, тялото на Весела бе погребано под дълбок пласт изолация. Въздухът навън бе необикновено приятен. Налягането бе паднало и му се завъртя свят, но бързо се оправи. И му се стори, че… Но изглежда това бе просто шум в ушите.
Той беше жив, а Весела и Хората — мъртви. Наоколо видя множество тела, изкривени от мъките на агонията и неми свидетели на ужасната власт на Великаните. Появи се злоба и напълно го овладя. Хората не го послушаха, а Великаните му отнеха и поданиците, и властта му. Сега нямаше кой да оспори владичеството му над Външния свят, но разпръснатите навсякъде трупове правеха това владичество напълно безсмислено.
Да беше поне Весела жива, всичко би могло да бъде иначе.
Какво бе казала тогава? „Пещерата на Дългоносия…“ Може би… Съществува само един начин да се провери.
Намери пещерата и видя, че входът е затрупан. Трескаво започна да къса изолацията — острието, което завоюва във Вътрешния свят, пробляскваше на няколко крачки от него, но бе обхванат от такова сляпо и безмислено бързане, че не обръщаше на нищо внимание. Най-после входът бе разчистен. В дълбочината се раздаде слаб писък. Известно време Шрик нищо не успя да разгледа, а после от гърдите му се откъсна стон на разочарование.
В пещерата имаше само две ръце писукащи мъничета. Може би в последния миг майките им са разбрали смисъла на думите му и са успели да спасят поне децата си, но не и себе си. Те скоро ще пораснат, помисли той, и ще могат да размахат копие за него, Владетеля на Външния свят, и ще има потомства. Като преодоля отвращението си, той ги измъкна навън. Шрик разбра, че това е ядрото на армията, с чиято помощ ще възстанови властта си над Външния и Вътрешния свят.
Но сега трябваше да ги нахрани.
Едва в този миг забеляза острието си и с него започна да разрязва труповете. Миризмата на кръвта му напомни, че и той е гладен. Когато дребосъците се успокоиха и с доволен вид се нахвърлиха на храната, и той си отряза едно парче месо.
Нахрани се и се почувствува много по-добре.
Мина известно време, преди Шрик да поднови набезите във Вътрешния свят. Наложи му се да бави остатъците от своя народ, а освен това нямаше нужда от храна, Великаните сами го бяха снабдили с такова количество, което би стигнало за няколко поколения. Освен това добре разбираше, че няма смисъл да се показва на врага, преди да е настъпило времето. Фактът, че шепичка Хора избегнаха смъртта от задушаване, съвсем не означаваше, че Великаните не притежават и друго, още по-опасно оръжие.
Засили се желанието да погледне отново загадъчния живот зад Преградата. Сега, след като уби Великана, откри странно чувство на родство с тези чудовищни същества. Мислеше за Слабия, за Гръмогласния, за Плешивия и за Малкия като за стари приятели. Понякога се улавяше, че ги съжалява, защото бе решил твърдо да ги убие — или те, или неговият Народ…
Децата израснаха и той можеше да ги оставя най-после сами. Ако не се върне от Вътрешния свят, те нямаше да пропаднат. Безпръстата, най-възрастното момиче, се оказа грижовна бавачка.
Непрекъснато бродеше из лабиринтите тунели и пещери непосредствено до самата Преграда. През вратите и прозорчетата наблюдаваше Великаните и удивителния и ярък живот на Вътрешния свят. Придвижваше се от Пещерата-на-гърма — кой знае откъде се бе взело това име — до Мястото-на-малките- огънчета и обратно. Минаваха много хранения, но той нямаше защо да се връща при запасите от храна — навсякъде се въргаляха трупове на Хора. Наистина бяха започнали да вонят, но както цялата му раса, така и Шрик не беше гнуслив.
Великаните живееха по странния си подреден ритуал. Той често изпитваше желание да им се покаже, да извика оскърбленията си, но успяваше да се сдържи с последни сили. И най-после се появи удобна възможност, която така търпеливо бе изчаквал.
Шрик бе в Мястото-на-малките-огънчета, където Малкият се занимаваше с нещо тайнствено и непонятно. Шрик отдавна искаше да разбере смисъла на действията му и да го запита на езика му с какво се занимава. Но след смъртта на Весела не бе останал никой, който да успее да установи контакт между двете раси. Той въздъхна така шумно, че Великанът изглежда го чу и прекъсна работата си.
Шрик се юрна обратно в тунела и дълго престоя там, вслушваше се в ударите на сърцето си и от време на време поглеждаше навън. Но Великанът остана разтревожен. И затова той реши да се върне в пещерата Място-за-събиране, но преди да стигне до там, някакво неясно чувство го отклони на друга страна. Приближи се до вратата, която рядко бяха използували, защото зад нея се простираше огромна пещера, където винаги спеше някой от Великаните, а останалите се занимаваха с нещо. Този път оттам не се разнасяха гласове и въобще никакво движение.
Шрик отвори вратата, погледна и видя трима спящи Великани. Тънкият леко подсвирваше, Гръмогласния се изявяваше и насън достатъчно шумно, а в дишането на Плешивия се усещаше авторитета на вожд.
Сега или никога!
Всеки опит да се справи с Великаните, по единично, сигурно ще предизвика да запалят Голямата- горяща-светлина, както бе предсказала Триоката. А сега можеше да му провърви и да се справи със спящите и да изчака в засада Малкия. С него би се справил съвсем лесно, както стори това с Кореместия.
Приготви се и усети… че не искаше да го направи.
Не беше страх — усещаше нещо, което не можеше да изрази ясно, усещаше чувство на братство между Хората и Великаните, защото те много си приличаха един на друг. Защото историята на Човека е история на огъня и направените оръдия… Но на Шрик не му бе съдено да разбере това.
Тогава си спомни и Весела, и Дългоухия, и масовото избиване на Хората. Спомни си думите на Триоката: „…но ето какво ще ти кажа. Хората са обречени. Нищо не може да ги спаси, независимо какво ще направят. Ти ще убиеш тези, които ще ни убият, и това е добре.“
„Ти ще убиеш тези, които ще ни убият…“
Ако убия всички Великани, преди да ни убият, заразсъждава той, то светът, целият свят ще ни принадлежи…
Въпреки това се колебаеше.
Тогава Тънкия, който изглежда сънуваше лош сън, измърмори нещо и зашава. Шрик се плъзна през вратата и приготви острието. Оттласна се от пода и полетя към спящите. Оръжието му направи само един разрез, о, колко често го бе правил в мислите си, и Тънкия престана да вижда сънища. Миризмата на свежата кръв възбуди нападателя. Той напрегна волята си и се сдържа — не започна да реже наляво и
