надясно, — а от мъртвото тяло се прехвърли на Гръмогласния.
Хъркането прекъсна и премина в задъхано хриптене. Това събуди Плешивия. Той се размърда и лудешки започна да разкопчава ремъците, които го придържаха към леглото. И когато Убиецът на Великаните се приземи на гръдта му, той отчаяно завика. Шрик разбра, че след няколко мига ще се появи и Малкия.
Дебелия бе изненадан, Тънкия и Гръмогласния бяха убити по време на съня им, но сега не можеше да се надява на лесна победа.
По едно време изглеждаше, че вождът на Великаните ще удържи победа. Той престана да вика и се сражаваше с мрачно отчаяние. Огромната ръка го хвана и костите му запукаха — заприлича му на край. Едва не изгуби съзнание, очите му от напрежение щяха да изскочат от орбитите си, и отчаяно заудря с острието по китката на врага. Нещо поддаде, оказа се, че са собствените му ребра, и съумя да се извърти и да разсече дебелите жили. Бликна тъмна кръв. Великанът отново се развика. Още един удар и хватката отслабна. Сега се оказа отново лице срещу лице с врага. Наистина всяко движение му причиняваше болка като от пробождане с копие, но нали още можеше да се движи и да поразява, и да убива!
Плешивия постепенно отслабваше, кръвта му изтичаше, но продължаваше да се сражава до последен дъх. Той не очакваше от нападателя пощада и се надяваше единствено на помощта на Малкия. Пред самия си край отново започна да вика и когато умря, в пещерата влетя последният жив Великан.
Сляпото щастие се усмихна на Шрик и го спаси от сигурна смърт… На Безпръстата й дотегна да занимава питомците си на Мястото-за-събиране. Тя бе слушала разказите на вожда за чудесата на Вътрешния свят и сега реши да ги види със собствените си очи. Тя безцелно заброди по тунелите край Преградата. Съпровождаха я децата. Скоро се натъкна на отворената врата. От нея се лееше такава ярка светлина, каквато тя досега не беше виждала. Не се колеба дълго. За разлика от родителите си, у нея не бе възпитан религиозният страх пред Великаните. Шрик бе единственият възрастен, друг не можеше да си спомни, и той често бе разказвал как бе победил един Великан. Също така й бе казал, че рано или късно ще ги убие всичките.
Независимо че бе млада и неопитна, тя не беше никак глупава. С женския си ум бе преценила достатъчно добре Шрик. Много от това, което бе й разказал, смяташе за чисто самохвалство, но същевременно вярваше за гибелта на Големия зъб, Тека и множеството други Хора.
Така, безстрашна в невежеството си, се шмугна във вратата. Децата я следваха и пискаха от възторг. Макар Малкият Великан да не я забеляза веднага, но чу прекрасно тънките гласчета. Планът за унищожаването на Хората се бе провалил. Те бяха излезли от пещерите и тунелите, убили бяха четирима Великани, а сега пристигаше свежо подкрепление, което щеше да се разправи и с него.
Великанът се обърна и побягна.
Шрик веднага се оттласна от тялото на Плешивия и скочи след него. Но на половината път се блъсна в твърда полирана повърхност. Провися на нея оглушен много удари на сърцето, докато не разбра, че огромната врата се е затворила под носа му.
Той знаеше, че Малкият Великан не просто се спасява с бягството си — нямаше такова място на света, където да се скрие от мъстта му, — сигурно е побягнал за някакво оръжие. Или — при тази мисъл кръвта на Шрик изстина — той ще изсипе отгоре им последните ужаси, предсказани от Триоката.
Тогава до него неуверено долетя момичето.
— Да не си ранен? — задъхваше се тя. — Те са толкова големи! И ти се биеш с тях!
Едва бе произнесла тези думи, и светът се изпълни с ниско бръмчене. Шрик веднага забрави за разтревожената самка. Тези звуци означаваха само едно — Малкият се е върнал в Мястото-на-малките- огънчета и е разбудил мощните и непостижими сили, които завинаги ще се справят с Хората.
Отблъсна се от огромната врата и полетя надолу към отворения отвор в Преградата. Протегна ръце и смекчи удара, но въпреки това в гърдите му пламна болка и той се разкашля, а от устата му затече струйка алена кръв, която много го изплаши.
Безпръстата отново се оказа до него.
— Шрик, ти си ранен! Може ли аз…
— Махай се! — и той обърна разярената си муцуна към нея.
— Къде отиваш?
Той не отговори веднага.
— Отивам да спасявам света — произнесе бавно. Болката утихна и се почувствува огромен, огромен и по-голям и от най-големия Великан. — Отивам да ви спасявам всички вас!
— Но как…
За Убиецът на Великаните това се оказа прекалено. Той записка, обърна се към нея и с размах я халоса по лицето.
— Стой тук! — заповяда и се скри в тунела.
Жироскопите пееха тихата си песен, когато Шрик се добра до контролната рубка на кораба. Завързан към креслото със сложна система от връзки, навигаторът деловито управляваше тайнствените механизми. През илюминаторите преминаваха звезди.
Шрик бе обладан от неописуем страх. Досега не вярваше на картината на света, която му представи Весела. Но сега сам се убеди, че корабът се движи. В единия илюминатор се появи крайчецът на нещо непоносимо ярко. Навигаторът направи леко движение и сиянието отслабна през екраните от тъмно-синьо стъкло. Но въпреки това остана достатъчно ярко, прекалено ярко, а краят му се превръщаше в бързо разширяващ се овал, докато не се превърна в бял диск. Жироскопите замлъкнаха.
Още не бе успяла да се установи напълно тишината, и в ушите на Шрик нахлу нов звук — ревът на главния двигател.
Ужасна сила го подхвана и захвърли на пода. Усети да се налива с тежест, която се опитваше да счупи гръбнака му. За него, родения в безтегловност, това бе нещо свръхестествено. Известно време лежа и простенваше. Дори нямаше желание да се помръдне. Разкашля се и заизхвърля капки кръв. И бавно се разделяше с живота. Навигаторът го погледна и се засмя. Този звук сякаш го шибна и застави да извърши невъзможното.
Навигаторът отново се зае с изчисленията. Извършваше го с отчаяна тържественост. Той знаеше, че този кораб, натоварен със семе, няма да достигне местоназначението си. Но и вечно да лети сред звездите също не бива — защото носи смъртна опасност в себе си.
Човекът знаеше, че все някога трябва да заспи и тогава го чака неминуема смърт от ръцете на мутантите. Той избра най-правилния път.
Шрик пълзеше по палубата. Вече можеше да протегне ръка и да докосне краката на Великана. В другата продължаваше да стиска острието — единственото нещо, на което можеше да се надява в този луд свят.
Шрик се хвана за изкуствената кожа, покриваща крака на Великана, и се заизкачва по нея, въпреки че всяко движение предизвикваше нетърпима болка. Той не видя как Великанът поднесе към устата си малка бяла капсула.
И когато се добра до гърлото му, Великанът беше вече мъртъв.
Известно време Шрик стоя, впил се в последния си враг. Усещаше се измамен и опустошен — последната победа трябваше да осъществи с острието си. Той знаеше, че някъде извън пределите на този свят Малкият Великан все още се смее.
В илюминатора пламтеше слънце. Дори на това разстояние, дори през филтрите то ослепяваше и изгаряше. Главният двигател продължаваше да реве и корабът неумолимо се носеше към Края.
Шрик с мъка се вгледа в блестящите инструменти, в лостовете и превключвателите, чието предназначение никога нямаше да узнае. Погледна и разтварящата се бездна и разбра, че беше загубил. Предсказанието на Триоката се беше сбъднало.
