Късоопашатият беше по-смел от останалите и без да се осмели да го погледне в лицето, каза:
— Какво да правим, ако не се върнеш, Господарю на Външния свят?
— Ще се върна — твърдо произнесе Шрик и в гласа му имаше твърда увереност, която липсваше в ума.
В гъсто населените места познатата миризма на Весела едва се усещаше. В далечните тунели тя стана силна и отчетлива. Сега не трябваше да напряга обонянието си. Под черепа му смъртно изплашен глас отчаяно викаше: „По-бързо! По-бързо!“, а някаква непостижима сила го насочваше без грешка право към мястото, където приятелката му се бореше със смъртта.
Вратата в Преградата, през която Весела проникна във Вътрешния свят, бе отворена и от нея се лееше поток обилна светлина. Сега Шрик възвърна природната си предпазливост. Погледна в отвора и долови отчетливата миризма на смъртта. Отначало се изплаши и помисли, че е закъснял, но после различи миризмите на Четириръката и Малката глава. Усети и миризмата на Весела, но примесена с отровата на ужаса и мъката. Но тя бе жива!
Като забрави всякаква предпазливост, се втурна напред. Отблъсна се с мускулестите си крака и полетя напред. Тогава видя Весела. Лежеше на плоска повърхност и кръвта й течеше.
— Шрик! — изписка тя. — Великан!
Той се обърна и видя надвисналото отгоре бледо и огромно лице. Завика, но в издадените звуци имаше повече ярост, отколкото страх. До Весела видя острие от пробляскващ метал. Видя му се много остро. Въпреки че ръкохватката бе направена за къде по-масивна длан, успя да я хване, но установи, че инструментът е закрепен. Опря се с крака върху тялото на Весела и отчаяно задърпа.
Миг преди Великанът да го хване, острието се освободи. Краката на Шрик инстинктивно се изправиха и го захвърлиха настрани от жената. Великанът се опита да го улови по време на полета му, но изстена от болка, защото Шрик замахна с острието и отряза пръста му.
Сега се оказа на едно ниво с лицето на Великана. Хвана с крака гънката на изкуствената кожа, която покриваше тялото на гиганта. Размаха оръжието и започна да реже и да дупчи. Големите ръце се размахаха безразборно, като се опитваха да го съборят. Изведнъж избликна мощен фонтан кръв. Крайниците отчаяно заудряха и изведнъж замряха, като безпомощно увиснаха. Шрик още дълго продължи да нанася удари, докато гласът на Весела не го спря и извади от състоянието на дива и ослепяваща ярост.
Така я намери той, да лежи цялата в кръв, но тя се усмихваше и в очите й виждаше удивление, граничещо с възхищение и страх.
— Ти да не си ранена? — гласът му издаде тревога.
— Малко… Четириръката наряза на парчета… и мен щеше да ме нареже, ако не беше дошъл навреме. Ти — в гласа й зазвучаха нотки на хвалебствен химн — уби Великан!
— Това бе предсказано от Триоката. Ако не бях се докопал до това оръжие — призна той, — не бих успял.
Той разряза въжетата. Останала без сили, тя заплава из въздуха. Изведнъж завика:
— Не мога да си мръдна краката! — гласът й бе пълен с ужас. — Не мога да ги мръдна!
Шрик се досети каква е работата. Той не познаваше добре анатомията, но имаше знанията на войник, който, преди да убие врага, трябва да го обездвижи. И сега забеляза, че умелата ръка на Великана бе нанесла точно такива рани. В него се разгоря ненавист към тези жестоки чудовища. Беше възникнало и друго чувство, рядко за неговия народ, искрената жалост към осакатената му приятелка.
— Острието е много остро… и нищо няма да усетя.
Но Шрик не можа да се застави да изпълни тази молба.
Тя плаваше във въздуха край огромното тяло на Великана —
В продължение на няколко удара на сърцето Весела оправяше разрошената си козина. Особено внимателно приглаждаше местата, където бяха нанесени малките, но опасни рани, които бяха парализирали краката й. Шрик отново се изпълни с ярост към Великаните и едва не се задуши от безсилие — разбираше, че не може с нищо да помогне.
— Шрик! — гласът й бе печален. — Трябва бързо да се върнем при Хората. Ние сме длъжни да ги предупредим… Великаните замислят вълшебство, чрез което да приближат Края.
— Голямата горяща светлина ли?
— Не. Изслушай ме сега. Отначало трябва да ти разкажа какво узнах, иначе няма да ми повярваш. Аз разбрах какво сме ние и какво представлява светът. Той е странен, удивителен и съвсем не прилича на този, който си представяме.
— Външния свят ли? — тя възприе въпроса, преди Шрик да разтвори устни. — Той е само мехур празнина, заградена с огромно парче метал, толкова голямо, че трудно може да си го представим. Но не е само това! От другата страна на метала, а това означава от външната страна на Външния свят, се намира пустота! Там няма нищо! Там няма дори въздух…
— Но може би има поне светлина?!
— Не! Казах ти вече. Там няма нищо. А светът… Не мога да ти обясня, не ми стигат думите. Те наричат света „кораб“ и тази дума означава нещо голямо, преместващо се от едно място на друго. И всички ние, Великани и Хора, сме вътре в „кораба“, който е направен от тях, Великаните.
— Значи корабът не е жив?
— Не зная. Те мислят за него като за жена. Трябва да е от вида живот-който-не-е-живот. И се премества от един свят до друг свят.
— Какво представляват тези светове?
— Аз улових само слаби образи. Те са ужасни и отвратителни. Ние се боим от откритите пространства на Вътрешния свят, но те са изцяло изградени от открити пространства и притежават само една повърхнина.
— Но тогава кои сме ние? — Шрик неволно започна да вярва на фантастичния разказ. — Кои сме ние?
Тя дълго мълча, преди да продължи:
— Те ни наричат мутанти. Този образ не беше… особено ясен, но ще се опитам… Това означава, че ние, Хората, сме се изменили. А според образите на Великаните преди ние сме били същите… като тези, които изтребихме… Неистинските. Преди много, много време първите Хора дошли в този свят от друг, където са тези ужасни открити пространства. Те попаднали тук заедно с храната на Великаните. И ето че в непостижимата пустота зад стените на Външния свят има… светлина-която-не-е-светлина. И тя изменя Хората. Не възрастните и не децата, а още неродените. Но Великаните се боят от измененията в самите себе си. Затова не пропускат светлина-която-не-е-светлина във Вътрешния свят. Направили са го така: пространството между Преградата и Големия Външен свят било запълнено с материал, в който ние пробиваме тунелите си и правим пещерите си. Първите Хора, излезли извън Пещерата-с-храна, си пробили път през Преградата към Външния свят. Там започнали да живеят. И се народили деца. И някои от тях били… Неистински.
— Това е така — бавно произнесе Шрик. — Всички знаят, че децата, родени в Далечния Външен свят, не приличат на родителите си и на тези деца, които се раждат близо до Преградата.
— Така е. Великаните винаги са знаели, че на кораба има Хора, но не са се боели от нас. Те винаги са ни считали за нисши същества и се стараели да ни унищожат с капани и храна-която-убива. Освен това светлината-която-не-е-светлина не позволявала бързо да се размножаваме, нали много деца се раждали мъртви, а голяма част от жените били безплодни. Но по някакъв начин Великаните разбрали, че сме се изменили. Тогава започнали да се боят от нас и решили непременно да ни унищожат… всички до крак,