Военният полицай прокара скенера по врата му и каза:
— Мъжът няма разрешение да влиза в секретните нива.
Бишоп се обърна.
— Той е лекар на временно назначение тук.
— Не може да минете, сър — настоя пазачът.
— Аз съм с доктор Бишоп — каза Крейн.
— Съжалявам, сър. — Гласът на военния стана по-строг. — Не може да продължите.
— Вижте, има спешен медицински случай.
— Сър, моля, отдръпнете се от Бариерата. — Военните полицаи се спогледаха.
— Не мога да го направя. Аз съм лекар и ще помогна във възникналото положение независимо дали това ви харесва, или не.
Мъжете пред Бариерата насочиха пушките си, а пазачът със скенера извади от колана си пистолет.
— Долу оръжието, Ферара! — обади се плътен глас от мрака в тъмната кабина. — Уегман, Прайс, вие също.
Военните полицаи мигновено свалиха оръжията си и отстъпиха назад. Крейн погледна към кабината и видя, че това всъщност е преддверие към много по-голяма камера, очевидно командния център на Бариерата. В стените бяха вградени малки екрани. В сумрака примигваха безброй лампи. Вътре се раздвижи силует, приближи се и излезе на светлината. Мъжът беше нисък и набит, широкоплещест и с бяла адмиралска униформа. Имаше оловносива коса и кафяви очи. Погледна Крейн, после Вишоп, после отново Крейн.
— Аз съм адмирал Спартан.
— Адмирал Спартан, аз съм — започна Крейн.
— Знам кой сте. Вие сте придобивката на Хауард Ашър.
Крейн не знаеше какво да отговори, затова само кимна.
Спартан погледна Бишоп.
— Спешният случай е на пето ниво, нали?
— Да, сър. В хангара за ремонт на безпилотните миниподводници.
— Добре. — Адмиралът се обърна към Ферара. — Позволете му да влезе само за този инцидент. И да го придружи въоръжен пазач. Да мине по нечувствителен маршрут. Лично се погрижете, Ферара.
Военният полицай козирува.
— Слушам, сър.
Спартан се вторачи в Крейн за миг, после кимна на Бишоп, обърна се и се върна в командния център.
Ферара влезе в кабината и написа поредица заповеди на контролното табло. Чу се тихо бръмчене и по периметъра на люка замигаха светлини. Дигиталният екран над Бариерата промени цвета си от червен в зелен. Тежките ключалки издрънчаха, разнесе се свистене на сгъстен въздух и люкът се отвори. Ферара заговори по вградения в таблото микрофон, после направи знак на Бишоп и Крейн да влизат.
Влязоха в квадратна камера с размери четири на четири метра. Там чакаха други двама военни. На боядисаните в неутрален цвят стени нямаше нищо освен малко табло, състоящо се от четящо устройство на геометрията на дланта и гумирана дръжка. Люкът се затвори с глухо тупване. Военният полицай сложи едната си ръка на четящото устройство, а другата на ръчката. Уредът сканира дланта му и на таблото блесна червена светлина. Той завъртя дръжката по посока на часовниковата стрелка. Стомахът на Крейн се сви, когато започнаха да се спускат. Камерата се оказа кабина на асансьор.
Мислите му се насочиха към адмирал Спартан. Крейн познаваше неколцина високопоставени офицери, които бяха свикнали да командват и да им се подчиняват незабавно, без никакви въпроси, но в Спартан имаше нещо различно. Той притежаваше хладнокръвие, необичайно дори за адмирал. Крейн си припомни как го беше погледнал. В кафявите му очи имаше нещо неразгадаемо. Човек очевидно никога не можеше да е сигурен какъв ще е следващият му ход.
Асансьорът бавно спря. Крейн погледна часовника си и зачака вратата да се отвори. „Със сектор за интензивно лечение или не, Господ да ни е на помощ, ако тук, долу има случай на сърдечен пристъп“ — помисли той. Всичките тези мерки за сигурност и времето, пропиляно в проверки и сканиране, можеше да струват нечий човешки живот.
Отново се разнесе тихо бръмчене и ключалките изщракаха. Група въоръжени военни полицаи отвориха люка отвън.
— Доктор Бишоп? — попита единият. — Доктор Крейн?
— Да, ние сме.
— Ще ви придружим до ремонтния хангар. Последвайте ме, моля.
Пазачите тръгнаха бързо. Двама вървяха пред Бишоп и Крейн, а други двама зад тях. Ферара крачеше последен. Крейн обикновено би се подразнил от такава свита, но в момента нямаше нищо против. „Буйстващ психопат“ — беше казала Бишоп. Това означаваше, че пациентът с психиатричен проблем е сериозно дезориентиран, страда от заблуди и вероятно дори е склонен към насилие. В такива случаи лекарят трябва да е спокоен, да го успокои и да установи връзка. Но ако пациентът беше неконтролируем, първата задача беше да го надхитри.
Групата мина по няколко коридора с лаборатории и научноизследователски кабинети от двете страни. Поне на външен вид така нареченото секретно ниво на Базата не изглеждаше много по-различно от горните палуби. Разминаха се с неколцина души, които тичаха срещу тях. Крейн чу някакви звуци и кръвта му се смрази. Писъци на мъж.
Минаха през още един люк и се озоваха в голямо като пещера помещение. Крейн примига, учуден от огромното пространство. Камерата приличаше на механична работилница и ремонтен док за подводни роботизирани капсули — „безпилотните миниподводници“, за които беше споменала Бишоп.
Писъците се засилиха. Наоколо стояха работници с пребледнели лица, пазеше ги кордон военни полицаи. Пътят по-нататък беше блокиран от морски пехотинци и още военни полицаи. Някои говореха по мобилни радиостанции, други гледаха работната площадка в отсрещната страна. Писъците идваха оттам.
Бишоп се приближи, следвана от Крейн и четиримата пазачи. Един офицер излезе от кордона, за да ги пресрещне.
— Доктор Бишоп, аз съм лейтенант Травърс.
— Какво по-точно стана, лейтенант — попита Крейн.
Травърс го погледна, после погледна Бишоп и тя кимна.
— Човекът е Конрад Уейт, механик първа степен.
— Какво стана? — повтори Крейн.
— Никой не знае. От един-два дни Уейт бил унил и в лошо настроение, нещо нехарактерно за него, и после, точно преди смяната му да свърши, започнал да вилнее.
— Да вилнее — повтори Бишоп.
— Да крещи като луд.
Крейн погледна над кордона, натам, откъдето идваха писъците.
— Разгневен ли е? Или халюцинира?
— Не халюцинира. Разгневен е, всъщност по-скоро отчаян. Каза, че иска да умре.
— Продължавайте — рече Крейн.
— Няколко души се опитаха да го успокоят и да разберат какво не е наред и той се нахвърли върху единия.
Крейн озадачено повдигна вежди. „По дяволите. Това е лошо“.
Деветдесет и девет процента от желаещите да се самоубият искаха да привлекат внимание към себе си и всъщност молеха за помощ. Нанасяха си прорезни рани предимно за ефект. Но когато имаше заложник, положението ставаше коренно различно.
— И това не е всичко — измънка Травърс. — Уейт има блокче пластичен експлозив C4 и детонатор.
— Какво?!
Травърс кимна и се навъси.
Предавателят му изпращя, той го вдигна и се заслуша.
