— Добре. Изчакай, докато ти дам сигнал.
— Какво ви съобщиха? — попита Бишоп.
Лейтенантът кимна към страничната стена, където през опушеното стъкло на командната зала се виждаше хангарът.
— Там има снайперист, взел го е на прицел.
— Не! — извика Крейн и пое дълбоко дъх. — Първо искам да говоря с него.
Травърс се намръщи.
— Защо ни доведохте тук, ако не да успокоим нещата? — попита Крейн.
— Уейт стана по-неспокоен след обаждането. И не знаехме за пластичния експлозив, когато подадохме код „оранжево“.
— Човекът ви държи ли го ясно на прицел? — настоя Крейн.
Травърс се поколеба, но отвърна:
— Да.
— Тогава няма причина да не ми позволите да опитам.
— Добре, но ако Уейт заплаши заложника или се опита да задейства детонатора, ще се наложи да го застреляме.
Крейн кимна на Бишоп, бавно тръгна напред, стигна до кордона, мина през него и спря.
В сумрака на ремонтната работилница, на двадесетина крачки пред него, стоеше мъж, облечен в оранжев работен комбинезон на механик. Очите му бяха зачервени и сълзяха. Брадичката му беше изпръскана със слуз, храчки и разпенена кръв, оранжевият му комбинезон беше изцапан с повърнато. „Отрова?“ — запита се Крейн. Мъжът обаче не показваше очевидни признаци на болки в стомаха, парализа или други симптоми на отравяне.
Държеше пред себе си жена на тридесетина години, дребна, с изцапана руса коса и облечена като него. Ръката му беше увита около врата й и брадичката й сочеше нагоре под болезнен ъгъл, повдигната от свития лакът на Уейт. До югуларната й вена беше опряна дълга отвертка. Жената беше стиснала устни, очите й бяха ококорени от страх.
В другата си ръка Уейт държеше сиво блокче C4 и неактивиран детонатор.
Писъците бяха поразително силни и спираха само когато Уейт задавено си поемаше дъх. На Крейн му беше трудно да мисли от тях.
Според правилата за преговори с похитители той трябваше да му говори, да го предразположи, да го успокои и да го накара да се почувства в безопасност. Лесно беше да се каже. Крейн беше преговарял с човек, който искаше да скочи от моста „Джордж Вашингтон“, и с мъже, напъхали пистолети в устата си, но никога с човек, държащ пластичен експлозив, равняващ се на мощта на десет гранати.
Пое дълбоко дъх, после още веднъж — и пристъпи напред.
— Ти всъщност не искаш това — започна Крейн.
Кръвясалите очи на Уейт се спряха за миг върху него, после се стрелнаха встрани. Писъците продължиха.
— Ти всъщност не искаш това — повтори Крейн, този път по-силно — едва чу гласа си от крясъците — и направи още една крачка.
Уейт отново го погледна, а после хвана жената още по-здраво и притисна отвертката във врата й.
Крейн се вцепени. Жената го гледаше умолително. Лицето й изразяваше неописуем страх. Крейн се чувстваше съвсем уязвим, застанал между кордона военни полицаи и крещящия мъж със заложничката и пластичния взрив. Пребори се с импулсивното желание да отстъпи назад.
Той застана неподвижно и се замисли, после бавно седна на металния под, развърза обувките си, събу ги и внимателно ги остави настрана. След това махна чорапите си и ги сгъна с педантична взискателност. Накрая се отпусна назад, опря се на длани и изведнъж осъзна в хангара нещо различно — тишина. Писъците бяха спрели. Уейт се беше втренчил в него, но все още държеше отвертката до гърлото на жената.
— Не искаш да го направиш — с търпелив и разумен тон заяви Крейн. — Няма проблем, който да не може да се реши. Не си заслужава да нараниш себе си или някой друг. Само ще стане по-лошо.
Уейт не отговори. Гледаше го вторачено, с широко отворени очи, дишаше тежко; потреперваше.
— Защо го правиш? — попита Крейн. — Какво искаш? Как можем да ти помогнем?
Уейт изхленчи и преглътна с мъка.
— Накарайте ги да спрат — каза той.
— Кои?
— Звуците.
— Звуци?
— Онези звуци — шепнешком отговори Уейт и изхлипа. — Ужасните звуци. Звуците, които никога не спират.
— Ще говорим за звуците. Можем.
Хленченето на Уейт се засили. Скоро отново щеше да започне да пищи.
Крейн бързо сграбчи яката на ризата си и силно я дръпна надолу. Платът се скъса и копчетата изтракаха на пода. Той взе ризата си и я сложи до обувките.
Уейт отново се вторачи в него.
— Можем да решим проблема — продължи Крейн. Да накараме звуците да спрат.
Уейт се разрида.
— Но ме изнервяш с този детонатор.
Плачът се засили.
— Пусни жената. Трябва да се борим със звуците, не с нея.
Уейт се разрева на глас и от очите му бликнаха сълзи.
Крейн внимателно очакваше подходящия момент да употреби името му и реши да го направи.
— Пусни жената, Конрад. Остави и експлозива. И ще решим проблема. Ще накараме звуците да спрат. Обещавам.
Уейт изведнъж прегърби рамене и бавно пусна експлозива. Блокчето падна на пода. Жената извика и хукна към кордона. Военният полицай, който беше приклекнал встрани, мълниеносно скочи, грабна пластичния взрив и се върна на мястото си.
Крейн пое дълбоко дъх и бавно се изправи.
— Благодаря, Конрад. Сега можем да ти помогнем и да накараме звуците да се махнат — каза той и направи крачка напред.
Уейт се дръпна назад, завъртя очи и извика:
— Не! Не можеш да прогониш звуците. Не разбираш ли? Никой не може да ги прогони!
И неочаквано вдигна отвертката към гърлото си.
— Спри! — изкрещя Крейн и хукна към него, но ужасен видя как отвертката потъва във врата на Конрад.
ГЛАВА 11
Когато Хауард Ашър стигна до залата за конференции на осма палуба, адмирал Спартан вече беше там — седеше до масата, отпуснал ръце върху лакирания палисандров плот. Мълчаливо изчака Ашър да затвори вратата и да седне срещу него.
— Идвам от Медицинския комплекс — каза Ашър.
Спартан кимна.
— Уейт има дълбока рана във врата и е загубил много кръв, но състоянието му е стабилно. Ще прескочи трапа.
— Не ме повикахте на спешна среща само за да ми кажете това — отвърна адмиралът.
— Не. Но Уейт е една от причините да ви повикам.
Спартан не каза нищо и се втренчи в Ашър с кафявите си непроницаеми очи. По време на краткото мълчание, което последва, Ашър почувства, че отново го обземат познатите опасения, макар че досега ги беше потискал.
Науката и военните бяха партньори по неволя. Ашър знаеше, че „Буря в бездната“ в най-добрия случай
