Королис.
Крейн долови в тона му потисната горчивина. Не му беше минавало през ума, че тайнствеността в „Буря в бездната“ дразни и главния учен.
Осъзна, че Ашър току-що му е предоставил шанс и че едва ли ще има по-удобна възможност да каже, каквото иска. „Време е“ — помисли Крейн и пое дълбоко дъх.
— Смятам, че най-после започвам да разбирам.
Ашър, който се беше вторачил в топката в ръката си, вдигна глава.
— Какво?
— Защо съм тук.
— В това никога не е имало съмнение. Тук си, за да се справиш с медицинските ни проблеми.
— Имах предвид защо точно аз съм избран за тази работа.
Главният учен се втренчи в него. Лицето му беше безизразно.
— Отначало бях озадачен. В края на краищата аз не съм специалист по белодробни заболявания, нито хематолог. Защо трябваше да идвам, ако работниците страдаха от някаква форма на кесонна болест? Оказа се обаче, че те не страдат от това.
— Сигурен ли си?
— Това е единственото, в което съм сигурен. Така мисля, защото в атмосферата на „Буря в бездната“ няма нищо необикновено.
Ашър продължаваше да го гледа, без да казва нищо, и Крейн се запита дали постъпва разумно, като изразява мнението си, но след като беше започнал, трябваше да каже всичко.
— Поисках да сложат в хипербаричната камера единия пациент с краткотраен исхемичен пристъп. И познай какво открихме.
Главният учен не отговори.
— Открихме, че хипербаричната камера изобщо не помага. И това не е всичко. Според показанията на камерата атмосферата вътре и навън е нормална. — Крейн се поколеба за миг, но после продължи: — Приказките за поддържане на едно и също атмосферно налягане и въздух, съдържащ специална смес, са измислица, нали?
Ашър отново се втренчи в топката и след няколко секунди отговори:
— Да. И е много важно да запазиш тази информация за себе си.
— Разбира се. Но защо?
Главният учен тупна топката на пода, хвана я и я стисна замислено.
— Търсехме причина никой да не напуска прибързано Базата, предпазна мярка срещу изтичане на информация или шпионаж.
— И говоренето за уникална атмосфера, дълъг аклиматизационен процес и още по-дълъг престой осигуряват удобна история за прикритие.
Ашър отново тупна топката, после я хвърли в ъгъла, зарязал преструвките, че играе скоуш.
— И стаите, в които трябваше да чакам, когато дойдох в Базата, са фалшиви?
— Не са фалшиви, а действащи камери за декомпресия, но функциите им са изключени. — Той погледна Крейн. — Ти спомена, че знаеш защо си избран за работата.
Крейн преглътна.
— Да. Стана ми ясно, когато видях показанията на хипербаричната камера. Това ми беше задачата по време на операция „Пустинна буря“.
— Да. И по-точно случилото се с американската подводница „Спектър“.
Крейн го погледна изненадано.
— Знаеш?
— Не. Мисията все още е засекретена. Но адмирал Спартан знае всичко по този въпрос. Умението ти да поставяш диагнози и опитът ти с необикновени медицински случаи при изключително стресиращи обстоятелства са уникални предимства. И тъй като поради причини за сигурност Спартан позволи само на един човек достъп до „Буря в бездната“, ти ни се видя най-подходящият избор.
— Отново тази дума — сигурност. Това е единственото, което не разбирам.
Ашър го погледна озадачено.
— Защо е цялата тази потайност? — продължи Крейн. — И какво по-точно е толкова важно за Атлантида, че трябва да прибегнете до такива драстични мерки? И защо правителството е готово да даде толкова много пари и да осигури такава скъпа техника за едни археологически разкопки? — Крейн махна с ръка. — Погледни. Поддържането на Базата сигурно струва един милион долара от парите на данъкоплатците всеки ден.
— Всъщност сумата е доста по-голяма — тихо каза Ашър.
— Доколкото ми е известно, бюрократите в Пентагона не си падат по древни цивилизации. И агенциите като Националното управление по океанографски и атмосферни изследвания обикновено протягат ръце за подаяния от правителството. Но ти го знаеш по-добре от мен. Въпреки всичко това е най- високотехнологичното и тайно работно място на света. Има и още нещо. Базата се зарежда с ядрено гориво, нали? Бил съм на подводници и го знам. И пропускът ми има вграден радиоактивен маркер.
Ашър се усмихна, но не отговори. На Крейн му се стори странно, че изведнъж е станал толкова сдържан и неразговорлив.
На игрището за скуош настъпи неловко, изпълнено с напрежение мълчание. Крейн се приготви да хвърли следващата бомба, най-голямата от всички — реши, че няма смисъл да отлага повече.
— Дълго разсъждавах за това и единственият извод, до който стигнах, е, че там долу няма никаква Атлантида, а нещо друго — продължи той и погледна Ашър. Прав ли съм?
Главният учен замислено се втренчи в него, после едва забележимо кимна.
— Е, какво има долу? — настоя Крейн.
— Съжалявам, Питър, не мога да ти кажа.
— Защо?
— Защото, ако го направя, Спартан ще трябва да те убие.
Крейн се разсмя на това клише, но сетне погледна Ашър и смехът заседна в гърлото му. Вечно засменият главен учен беше абсолютно сериозен.
ГЛАВА 13
Архипелагът Свети Килда се намира в крайните предели на Шотландия, отвъд Скай и Хебридите, и дори малката разпокъсана верига от острови, известни като Седемте сестри. Свети Килда е най-отдалечената част на Британските острови и представлява назъбени скалисти хълмове от кафяв камък, борещи се да се издигнат над морската пяна, мрачно, неприветливо и сурово място.
На Хирта, най-западната точка на сушата, на триста метра над бурния Атлантически океан, се издига гранитна скала. На върха се извисява дългият сив замък Гримолд, древен и несиметрично разположен манастир, кален от климатичните условия и атаките с катапулти. Замъкът е построен през тринадесети век от монашески орден, търсещ избавление от гоненията и нарастващата секуларизация в Европа. В продължение на много десетилетия в ордена се включвали и други монаси — картузианци и бенедиктинци, решили да намерят отдалечено място за богослужения и духовно съзерцание и да избягат от разгулния живот в английските манастири. Обогатена от личните дарения на новите членове, библиотеката в замъка Гримолд се разраснала и се превърнала в една от най-големите монашески сбирки в Европа.
В подножието на манастира живеели малко хора. Изкарвали си прехраната предимно с риболов и с обслужване на малкото земни потребности на монасите. Славата на манастира се разпространявала и там намирали убежище нови послушници и странници, В разцвета на средновековния манастир от него излизал път на поклонници, минавал през тревистия двор и през портите и после се виел надолу по скалите към малкото село и протока към Хебридите.
В днешно време пътят на пилигримите вече не съществува. Само тук-там се виждат грамади камъни, извисяващи се над мрачния скалист пейзаж. Селцето е обезлюдяло преди векове. Останал е само манастирът. Мрачната му, обветрена от бурите фасада е обърната право на запад, към студения Атлантически океан.
