Какво беше казал Ашър преди малко? „Спартан скоро може да поеме цялото командване на операцията, а Королис ще е изпълнител.“ Крейн се помъчи да нормализира дишането си и да изглежда спокоен.
Асансьорът спря и вратите се отвориха. Адмиралът слезе и тръгна по тесния коридор към някаква врата без надпис. Отвори я с червения пропуск, а командосите отново заеха позиции от двете страни. Спартан безмълвно въведе Крейн вътре. Изражението му беше непроницаемо.
Стаята беше малка и оскъдно обзаведена. Единствените мебели бяха дълга ниска маса и два стола. Зад тях имаше две огромни подвижни лампи с метални рефлекторни чинии, насочени към точка на височината на главите им на отсрещната стена. Крейн видя лампите и пулсът му се учести. Най-големите му страхове се потвърждаваха.
— Отидете до отсрещната стена, доктор Крейн — с безизразен глас каза Спартан.
Крейн бавно се приближи до стената.
— Обърнете се, моля.
Крейн се подчини. Целият бе облян в пот.
Изведнъж се чу изщракване и двете лампи блеснаха ослепително, сякаш го приковаваха към стената с мощността си. Той присви очи и инстинктивно ги закри с ръка.
— Стойте неподвижно, доктор Крейн — разнесе се гласът на Спартан, който беше невидим зад завесата от бяла светлина.
Крейн започна трескаво да разсъждава.
„Успокой се — помисли си. — Запази хладнокръвие“. Трябваше ли да се тревожи за нещо? Беше член на изследователския персонал. Мястото му беше тук. Не беше шпионин.
После обаче си спомни сериозните мерки за сигурност на Бариерата, страха, изписан на лицето на Ашър, и силните гласове от каютата и сърцето му затупка като лудо.
Някъде зад стената от светлина се чу изщракване и една след друга лампите угаснаха.
— Седнете, докторе — каза адмиралът. — Беше се настанил до масата и бе отворил някаква папка.
Предпазливо и с все още разтуптяно сърце, Крейн седна на другия стол. Спартан сложи ръка върху папката и я бутна към него. Вътре имаше лист с четири параграфа текст. Най-отгоре беше сложен печатът на Министерството на отбраната.
— Подпишете се отдолу, моля — каза Спартан и внимателно сложи на масата позлатена писалка.
— Вече подписах всичко, когато бях горе — отвърна Крейн.
Адмиралът поклати глава.
— Това не сте го подписали.
— Може ли първо да го прочета?
— Не ви съветвам. Само ще се изплашите безпричинно.
Крейн взе писалката, протегна ръка към листа и се поколеба: запита се дали не подписва признание за вина — преди да е признал, че знае някаква тайна, но осъзна, че всъщност няма значение. Пое дълбоко дъх, подписа се и бутна листа към Спартан.
Адмиралът затвори папката и я нагласи точно на ъгъла на масата. В същия миг на вратата се почука.
— Влез — каза Спартан.
Вратата се отвори и в стаята влезе морски офицер. Козирува на адмирала, даде му бял плик, отново отдаде чест, обърна се енергично и излезе.
Спартан хвана плика с палеца и показалеца си, вдигна го, после го подаде на Крейн, който предпазливо го взе. Пликът беше тежък. Вътре имаше нещо твърдо и правоъгълно, като кредитна карта.
— Отворете го — каза адмиралът.
След миг колебание Крейн скъса единия край. В ръката му падна пластмасова пластинка с множество вградени микрочипове. Той я обърна и видя снимката си, такъв, какъвто бе изглеждал само преди две минути — заслепен от лампите. Отдолу имаше код, а до него с червено бяха напечатани думите ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП ДО СЕКРЕТНИТЕ НИВА. В единия ъгъл беше прикрепена месингова щипка.
— Пропускът, сканирането на ретината и пръстовите отпечатъци ще ви позволят да преминете през Бариерата — каза Спартан. — Пазете пропуска и себе си, докторе. Има жестоки наказания за изгубването на такава карта или попадането й в ръцете на лоши хора.
— Не разбирам.
— Давам ви достъп до класифицираната секция на Базата. Бих добавил, въпреки съвета на капитан Королис.
Крейн се вторачи в пропуска. Обзе го облекчение. „Мили Боже, вече ставам параноик“ — помисли си.
— Разбирам — глуповато каза той. — Благодаря.
— Защо? Какво си мислехте, че става?
Крейн би се заклел, че за миг по лицето на адмирала пробягна весела усмивка, но после изражението му отново стана неразгадаемо.
ГЛАВА 22
Петролната платформа „Кралят на бурите“ стоически се крепеше между буреносното черно небе и развълнуваното море на шестдесет мили от брега на Гренландия. Минаващите кораби и разузнавателните сателити, препрограмирани от някое любопитно чуждестранно правителство, не биха забелязали нищо необикновено. Няколко монтажници бавно обикаляха около надстройката, работеха със сондите и проверяваха другите технически съоръжения, но общо взето гигантската платформа беше спокойна и сякаш заспала.
Вътре обаче кипеше трескава дейност. LF2-M — дълбоководната единица за презареждане или Коритото току-що се беше върнала от ежедневното си пътуване до Базата, намираща се на две мили под повърхността. В Приемната чакаха тридесетина души. Гигантска лебедка издигна безпилотния модул за доставки и го пренесе през грамаден люк в най-ниското ниво на платформата. Неугледният плавателен съд бавно и внимателно беше повдигнат от океана, а после отнесен встрани от люка и спуснат в приемния док. Под зоркия поглед на един морски пехотинец двама служители по снабдяването разхерметизираха люка в носа на Коритото, отвориха го и започнаха разтоварването. Имаше големи черни контейнери с отпадъци, предназначени за пещта за изгаряне на смет, внимателно запечатани поверителни пакети, медицински проби в кутии, защитени от биологичен риск, предназначени за анализи, твърде сложни, за да се извършат в станцията. Всичко това бързо се взимаше от чакащите членове на екипажа и се изнасяше.
След петнадесет минути Приемната се опразни. Останаха само морският пехотинец, операторът на лебедката и двамата по снабдяването, които затвориха преградата за достъп и подготвиха Коритото за пътуването на следващия ден.
Един от чакащите в Приемната бе куриер от Научния отдел. Бе пристигнал сравнително неотдавна на платформата. Носеше очила с рамки от черупка на костенурка и леко накуцваше, сякаш единият му крак беше малко по-къс от другия. Казваше се Уолас.
След като взе пратката си — шест плика, — той се върна в научната секция на Производственото ниво на „Кралят на бурите“ и бързо тръгна по лабораториите. Раздаде първите пет плика на получателите им, но не даде последния, а се прибра в стаичката си, която беше сгушена в отдалечен ъгъл.
Внимателно заключи вратата и отвори плика. Вътре имаше само един компактдиск. Той се обърна към компютъра си, пъхна диска във флопито и бързо разгледа съдържанието — един-единствен файл, озаглавен 108952.jpg, вероятно фотография. Уолас щракна на иконата на файла и компютърът послушно я показа на екрана — призрачно черно-бяло изображение, очевидно рентгенова снимка.
Той обаче не се интересуваше от изображението, а от нещо в него.
Въпреки че препоръките му бяха отлични и проверките на миналото му безупречни, Уолас беше новодошъл в проекта „Буря в бездната“ и имаше ниско ниво на достъп до секретна информация. Наред с другите неща това означаваше, че компютърът му е само идиотски терминал, свързан с главната мрежа на петролната платформа, без да има собствен твърд диск, и не можеше да оперира с командни файлове, записани на компактдиск. В резултат на това Уолас можеше да работи само с одобрен софтуер и на компютъра му не можеше да се инсталират нови програми.
