Границата Мохо

Поне на теория.

Той придърпа клавиатурата към себе си, отвори примитивния текстови редактор, инсталиран в оперативната система, и написа кратка програма:

 void main (void)
 {
         char keyfile = fopen („108952.jpg“);
         char extract;
         while (infile)
         {
                 extract — (asc (least_sig_bit (keyfile)) / 2)^6);
         }
 }
 void least_sig_bit (imt sent_bit)
 {
         int bit_zero;
         bit_zero = < (sent_bit, 6);
         return (bit_zero);
         bit_zero = > (sent_bit, 6);
 }

Спря за миг и огледа програмата, изреди етапите й наум и се увери, че логиката е правилна. Изсумтя доволно и отново погледна рентгеновата снимка.

Всеки пиксел на изображението на екрана заемаше по един байт във файла jpg на диска. Кратката, но мощна програма щеше да извлече двата най-незначителни бита от всеки байт, да ги конвертира от цифри в техните ASCII еквиваленти и накрая да покаже буквите на екрана.

Уолас бързо събра данните и стартира програмата. На монитора се отвори нов прозорец, но този път без рентгеновата снимка, а съдържащ текст.

ИСКАМ ОТЛАГАНЕ НА ИЗВЪРШВАНЕТО НА ВТОРИЯ ОПИТ ЗА ПРОБОЙНА

ПРЕДСТОИ НОВ ИЗТОЧНИК НА ИНФОРМАЦИЯ ОТ КЛАСИФИЦИРАНАТА СЕКЦИЯ

Уолас прочете съобщението два пъти и сви устни.

С компютрите беше възможно да скриеш тайни съобщения почти навсякъде — във фоновото съскане на записана музика или в зърнистата структура на дигитална фотография. Той използваше стария шпионски метод на стеганография — скриване на тайна информация там, където няма да бъде забелязана, вместо кодирането й — и го беше въвел в дигиталната ера.

Уолас изчисти екрана, изтри програмата и сложи диска в плика. Процедурата продължи по-малко от пет минути.

След шестдесет секунди той се върна в научната лаборатория. Радиологът вдигна глава, когато на бюрото му безшумно се плъзна плик.

— А, да, очаквах рентгеновата снимка — каза радиологът. — Благодаря, Уолас.

Уолас само се усмихна в отговор.

ГЛАВА 23

Втория път минаването през Бариерата и навлизането в зоната с ограничен достъп на Базата беше много по-лесно и безболезнено. Крейн имаше пропуск, закачен на джоба на гърдите, а и мълчаливият адмирал Спартан вървеше до него. Процедурата продължи само няколко минути. Пазачите пъргаво отстъпиха назад. Крейн и Спартан слязоха на шестото ниво и тръгнаха по тесен коридор. Адмиралът вървеше отпред, Крейн го следваше.

Последния път, когато беше слизал долу, Крейн тичаше с всички сили към изпадналия в психоза Конрад Уейт и нямаше време да забележи нищо. Този път обаче с любопитство оглеждаше всичко. Въпреки това, докато вървяха по коридорите, единствените външни доказателства, че се намира в секретната зона, бяха изобилието от предупредителни знаци на светлосивите стени, морските пехотинци, поставени на пост навсякъде, и тежките гумени уплътнения около рамките на вратите.

Влязоха в един асансьор. За разлика от асансьорите на горните етажи, на контролното табло имаше бутони от едно до шест. Спартан натисна бутона с надпис „две“ и кабината започна да се спуска.

— Все още не сте ми казали нищо — наруши мълчанието Крейн.

— Не съм ви казал много неща — без да го поглежда, отвърна Спартан. — Кое по-точно имате предвид?

— Защо променихте решението си?

Адмиралът се замисли, после се обърна и невъзмутимо се втренчи в него.

— Знаете, че съм чел досието ви, нали?

— И Ашър каза само това.

— Капитанът на „Спектър“ е смаян от поведението ви. Каза, че сам сте спасили подводницата.

— Капитан Нейсби обича да преувеличава.

— Трябва да призная, че не ми е съвсем ясно какво сте направили, доктор Крейн.

— Мисията беше секретна. Не мога да говоря за това, сър.