Спартан сви устни.
— А ние сме гордите собственици на междупланетно токсично сметище или вероятно таен склад за оръжия за масово поразяване, останали от отдавна отминала надпревара във въоръжаване.
Крейн не отговори. Мълчанието продължи. Той чу далечни приглушени разговори и тракане по клавиатури.
Най-сетне адмиралът бавно въздъхна.
— Съжалявам, докторе, но всичко това ми звучи много несериозно и неубедително. Всъщност се питам дали и вашите делта-вълни не започват да правят пикове. Извънземна цивилизация използва Земята за хранилище на отпадъци и изпраща сигнали, за да ни предупреди.
— Не нас. Ние не ги интересуваме. Доказва го насилието, проявено по време на потапянето и заравянето. Ние сме насекоми за тях. Цивилизацията, която го е направила, идва от околна среда, съставена от метан и сярна киселина. Кислородът и водородът вероятно са токсични за тях. Те не се притесняват за нас. За тях Земята е безполезна планета и ние сме твърде примитивни, за да заслужаваме внимание. Открихме посланието им по една странна случайност. Те се интересуват от много по-напреднали цивилизации. Предупреждават тях да стоят далеч от Земята.
Спартан не отговори. След миг Крейн въздъхна.
— Имате право. Твърденията ми са неубедителни. Няма добре обоснован начин да докажем какво има там долу, без да проникнем в границата Мохо. Но това е все едно да кажете, че гранатата е неубедителна, докато не дръпнете шплента.
Адмиралът продължаваше да мълчи.
— Вижте какво — настоя Крейн. — Не знам точно какво има долу. Знам само, че е невъобразимо опасно. Струва ли си да изложим на риск Земята, за да разберем какво е? Защото залогът е най-малко толкова голям.
Спартан най-сетне излезе от унеса си.
— Убеден ли сте в това?
— Залагам живота си.
— И сигурен ли сте, че твърдият диск на Ашър е умишлено изтрит?
Крейн кимна.
— Талантът ви, изглежда, се простира отвъд професията ви на лекар. Сам ли възстановихте информацията?
Крейн се поколеба.
— Помогнаха ми.
— Разбирам. Адмиралът го погледна. Изражението му все още беше неразгадаемо. — Знаете ли къде е Хюй Пионг?
— Нямам представа. — Крейн се постара да го каже безразлично.
— Добре. Благодаря ви, докторе.
Крейн примига учудено.
— Моля?
— Свободен сте. В момента съм зает.
— Но всичко, което ви казах.
— Ще си помисля.
Крейн го погледна недоверчиво.
— Ще си помислите? След още едно-две спускания ще е късно да мислите за каквото и да било. — Той млъкна за миг. — Адмирале, залогът е по-голям от вашата мисия и онова, което се намира на дъното на шахтата. А животът на хората в Базата? Вие имате дълг и отговорност към тях. Дори да съществува и най- малката вероятност да съм прав, дължите го на тях да проучите откритията ми. Рискът е прекалено голям, за да постъпите по друг начин.
— Свободен сте, доктор Крейн.
— Аз си свърших работата. Разкрих загадката. Сега вие свършете вашата работа! Прекратете тази глупава задача и спасете Базата.
Смътно осъзна, че е повишил тон и че всички се обръщат към него, и млъкна.
— Или? Какво ще направите? — тихо и спокойно попита Спартан.
Крейн не отговори.
— Радвам се да чуя, че сте си свършили работата. А сега предлагам да напуснете Сондажния комплекс доброволно, докторе. Ще заповядам да ви придружат въоръжени пазачи.
За миг Крейн се вцепени от гняв и изумление. После, без да пророни дума, се обърна и излезе от камерата за наблюдение.
ГЛАВА 45
Мишел Бишоп седеше в подредения си кабинет и съсредоточено разглеждаше рентгеновата снимка на монитора. Тъмнорусите й коси бяха паднали над очите, брадичката й беше подпряна на внимателно лакираните й нокти. В Медицинския комплекс цареше абсолютна тишина.
Телефонът до лакътя й раздра тишината. Мишел подскочи на стола и вдигна слушалката.
— Медицински комплекс. Бишоп.
— Мишел? Обажда се Питър.
— Доктор Крейн? — Тя се намръщи. Гласът беше неговият, но напрегнат и задъхан, а не както обикновено спокоен, почти ленив. Бишоп изключи монитора и екранът угасна.
— Намирам се във временния лазарет на четвърта палуба. Отчаяно се нуждая от помощта ти.
— Хубаво.
— Всичко наред ли е? Струваш ми се уморена.
— Добре съм.
— Възникна криза. — Крейн млъкна. — Виж какво, все още не мога да ти кажа всичко. Но онова долу под нас не е Атлантида.
— И аз така предположих.
— Открих, че копаем към нещо изключително опасно.
— Какво?
— Не мога да ти кажа. Поне още не. Нямаме време за губене. Трябва да намерим начин да убедим Спартан да спре. Чуй какво искам да направиш. Събери учените и техниците, които познаваш най-добре. Трезво мислещите, а не военните. Разумни хора, на които имаш доверие. Хора с връзки. Сещаш ли се за някои имена?
Тя се поколеба.
— Да. Джийн Вандербилт, шефът на Океанографски изследвания. И тук, в Медицинския комплекс, има.
— Чудесно. Обади ми се на мобилния телефон, когато се съберат. Ще дойда и ще обясня всичко.
— Какво става, Питър?
— Разбрах защо хората се разболяват. Казах на шефовете, но те не искат да чуят. Ще го обясня още веднъж, когато събереш групата. Ако не можем да убедим Спартан, ще трябва да се обадим на повърхността, да им кажем какво става тук и да ги накараме да упражнят власт на по-високо равнище. Ще го направиш ли?
Бишоп не отговори.
— Мишел, знам, че не винаги сме били на едно мнение, но става дума за безопасността на Базата и може би за нещо много повече. Ашър умря и се нуждая от помощ от персонала — онези, които вярваха в него и идеите му. Хората на Спартан са само на дни, вероятно дори по-малко, от целта си. Ние сме лекари, положили сме клетва. Трябва да предпазим поверените ни хора или поне да се постараем. Ще ми помогнеш ли?
— Да.
— Колко време ще ти трябва?
Не много. Петнадесетина минути, може би половин час.
