разтягаше в дебела сивкава ивица, дълга шестдесетина сантиметра.
Други две такива ленти вече бяха залепени за стоманената преграда пред нея.
Корбет рязко пое дъх. Бишоп го чу, мигновено пусна подобното на маджун блокче, скочи и се обърна.
— Ти си саботьорът — заяви Корбет. — Ти си се опитала да пробиеш Купола.
Ноздрите й се разшириха, но тя не каза нищо.
Той знаеше, че трябва да направи нещо — да избяга и да извика помощ, но бе зашеметен, дори парализиран от изненада.
— Какво е това? — попита Корбет. — Семтекс?
Бишоп все така мълчеше.
Мислите трескаво препускаха в главата му. Вярно, въпреки че работеше с нея от няколко месеца, той знаеше съвсем малко за Мишел Бишоп, но постъпката й пак му се струваше невъзможна. „Не може да бъде. Трябва да е някаква грешка“.
— Какво правиш? — попита той.
— Мисля, че е очевидно — най-сетне проговори тя. Южната спица за налягането е от другата страна на тази преграда.
Признанието й в предателство от собствените й уста наруши логиката в мисленето му.
— Но спиците за налягането са пълни с вода — каза той. — Ще пробиеш корпуса и ще наводниш Базата.
И направи още една крачка към нея.
— Не мърдай.
Нещо в гласа й го накара да замръзне.
— Защо го правиш? — Той небрежно сложи ръце зад гърба си.
Бишоп не отговори. Изглежда, обмисляше следващия си ход.
Бавно и крадешком Корбет измъкна мобилния телефон от задния си джоб, отвори го и с палец набра 1231 деривата на помощника си Брус, номер, който можеше да въведе бързо и лесно и без да гледа. Потърси бутона за изключване на звука и когато не го намери, запуши с пръст говорителя на телефона.
— От тази страна на Бариерата нямаме C4 — каза Корбет. — Как си го вмъкнала на борда?
Остатъците на нерешителност изчезнаха от лицето на Бишоп и тя се изсмя мрачно.
— Коритото пренася най-различни медицински странични продукти. Знаеш, че пазачите не горят от желание да преравят всичко. Възможно е да вкараш много неща по този начин. Като например това. — Тя бръкна в джоба на престилката си и извади пистолет.
Все още вцепенен от изумление, Корбет погледна оръжието. Пистолетът беше страшен и малък, с необикновена лъскава повърхност и завинтен за дулото заглушител. Той понечи да я попита как го е вмъкнала през детектора за метал, но в същия миг лъскавината на оръжието му подсказа отговора. Пистолетът беше покрит с керамичен полимер, скъп и незаконен.
— Ако наводниш Базата, и ти ще умреш — добави Корбет.
— Настройвам детонаторите на десет минути. Дотогава ще съм на дванадесета палуба и ще вървя към аварийната капсула.
Той поклати глава.
— Не го прави, Мишел. Не предавай родината си. Не знам за коя държава работиш, но не си заслужава. Това не е начинът.
Лицето й изведнъж помръкна.
— Какво те кара да мислиш, че работя за чуждо правителство? — ядосано попита тя. — И че изобщо работя за някое правителство?
— Аз — започна Корбет и млъкна, стъписан от внезапния й изблик на гняв.
— Не може да се позволи на Съединените щати да вземат онова, което се намира там долу. Америка многократно показа, че злоупотребява с дадената й власт. Имахме атомна бомба и какво направихме? Изравнихме със земята два големи града.
— Не можеш да го сравняваш с…
— Какво смяташ, че ще направят Щатите с технология като онази долу? Не може да им се повери такава мощ.
— Технология? — искрено озадачен попита Корбет. За каква технология говориш?
Гневният й изблик премина толкова бързо, колкото беше започнал. Бишоп не отговори, а само ядосано поклати глава.
В настъпилата тишина се чу мъжки глас.
Стомахът на Корбет се сви от страх. По време на разгорещения разговор беше забравил да притиска с палец говорителя на телефона.
Изражението на Бишоп стана още по-безмилостно.
— Дай да ти видя ръцете.
Той бавно вдигна ръце. Телефонът беше в дясната.
— Ти! — С внезапно движение, мълниеносно като атакуваща змия, тя насочи пистолета към него и натисна спусъка.
От дулото се разнесе облак дим. Звукът наподобяваше кихане. В гърдите на Корбет избухна пареща болка. Огромна, невидима сила го блъсна назад към капака на вентилационната система. Той се свлече на пода, хриптеше и се давеше. Точно преди пред очите му да падне мрак, Корбет неясно видя, че Бишоп безцеремонно стъпка мобилния му телефон, а после отново коленичи и бързо продължи работата си с блокчето пластичен експлозив.
ГЛАВА 48
Крейн се качи в асансьора, натисна бутона с надпис A1 и още преди вратите да се затворят, неспокойно закрачи из кабината. Защо се бавеше Мишел Бишоп? Беше разговарял с нея преди повече от деветдесет минути. Тя бе казала, че ще й трябва половин час, за да събере учените.
Какво се беше случило?
Накрая му беше омръзнало да чака във временния лазарет и реши да направи още един опит да убеди адмирал Спартан. Трябваше да опита. Залогът беше прекалено голям. Всичко беше по-добро от седенето със скръстени ръце, дори спорът.
Вратите на асансьора се отвориха и в същия миг му хрумна нещо. Той слезе, извади мобилния телефон от джоба си и набра номера на Централни услуги.
— С какво мога да ви помогна? — попита безразличен женски глас.
— Трябва да говоря с Джийн Вандербилт от Океански изследвания. Нямам достъп до телефонен указател.
— Един момент. Ще ви свържа.
Докато Крейн бързо вървеше по боядисания в светлочервено коридор, телефонът му силно изщрака няколко пъти, после се чу мъжки глас.
— Океанографията. Вандербилт слуша.
— Доктор Вандербилт? Обажда се Питър Крейн.
Последва кратко мълчание. Вандербилт сигурно се опитваше да си спомни кой му се обажда.
— Доктор Крейн, човекът на Ашър?
— Точно така.
— Доктор Ашър много ни липсва.
— Мишел Бишоп свърза ли се с вас?
— Доктор Бишоп? Скоро не съм я чувал.
Крейн спря.
— Не ви се е обадила?! И вие сте в лабораторията си?
— Да. От няколко часа.
Крейн отново тръгна, този път по-бавно.
— Слушайте, доктор Вандербилт. Става нещо сериозно, но не мога да говоря за това по телефона. Ще
