— Още по-важна причина да бъдем предпазливи, капитане.
— Съвсем близо сме, сър. Не можем да спрем.
— Видяхте какво се случи със Стъклено топче Едно. Трябваха ни осемнадесет месеца, за да стигнем дотук. Не искам да излагам на риск целия този напредък. Един или два дни повече няма да имат значение.
— Всеки час има значение. Кой знае кои чуждестранни правителства заговорничат срещу нас. Трябва да стигнем долу и да вземем, каквото можем, колкото е възможно по-бързо, преди саботьорът да нанесе поредния си удар.
— Няма да изложа на риск експедицията с прибързани или необмислени действия.
— Сър! — извика Королис.
— Капитане! — Спартан повиши тон съвсем леко, но ефектът беше изумителен.
Королис млъкна. Вече почти се задъхваше. Адмиралът отново се вторачи в него и отбеляза хладно:
— Не изглеждате много добре. Принуден съм да се запитам дали заболяването, което се разпространява в Базата, не е засегнало и вас.
Королис пребледня от гняв — по някаква ирония диагнозата на адмирала беше същата като неговата. Той не беше споменавал на никого за главоболието, което беше започнало наскоро и бързо се влошаваше. Ожесточено вкопчи пръсти в облегалката за ръце на стола.
— Повярвайте ми, и аз изгарям от нетърпение да стигнем до аномалията — добави Спартан, — но доведохме тук доктор Крейн, защото имаше причина. Аз помогнах да го изберат. И сега нямам друг избор освен да обърна внимание на откритията му. Ще събера най-добрите военни учени, ще обсъдим изводите му и едва тогава ще продължим. А през това време искам да се явите при доктор Бишоп за пълен…
Инстинктивно и несъзнателно Королис скочи, грабна тежкия кнехт от бюрото и удари Спартан в лявото слепоочие. Лицето на адмирала посивя. Очите му се изцъклиха. Той се свлече от креслото и тежко тупна на пода.
Королис застана над него. Дишаше тежко. След малко възвърна спокойствието си, вдигна телефонната слушалка и бързо набра номер.
От другата страна отговориха на второто позвъняване.
— Уобърн слуша.
— Аз съм.
— Сър! — възкликна водачът на Черни операции.
— Адмирал Спартан е психически неуравновесен: Вече не е на себе си. Аз поемам командването. Моля, изпратете пост пред каютата му.
— Слушам, сър.
— И искам незабавно да се срещнем в Сондажния комплекс.
— Слушам, сър.
Линията прекъсна. Королис замислено огледа кабинета, после безшумно прекоси стаята, отвори вратата, излезе в коридора и я заключи.
ГЛАВА 47
Роджър Корбет беше в кабинета си и записваше бележки за пациент, който се оплакваше от пристъпи на паника и агорафобия.
Телефонът иззвъня, той остави джобния си компютър и вдигна слушалката.
— Доктор Корбет.
— Роджър? Обажда се Питър Крейн.
— Здравей, Питър. Нека отгатна. Снощи не си могъл да спиш от хъркането ми.
Шегата имаше за цел да създаде весело настроение, но в момента на Крейн не му беше до празни приказки.
— Чакам Мишел да ми се обади. Имаш ли представа къде е?
— Не. Не съм я виждал скоро.
— Трябваше да ми позвъни преди четиридесет и пет минути. Опитах да се свържа с нея по мобилния й телефон, но тя не отговаря. Малко съм обезпокоен.
— Ще проверя дали ще я намеря. Мога ли да ти помогна с нещо?
— Не, благодаря, Роджър — след кратко мълчание отвърна Крейн. — Просто се опитай да намериш Мишел, моля те.
— Добре. — Корбет затвори, излезе от кабинета и тръгна по коридора.
В приемната чакаха четирима души. Това беше изключително необичайно, защото Бишоп беше много организирана и обикновено пред кабинета й нямаше повече от един пациент. Корбет влезе в стаята на медицинската сестра. Помощник-психиатърът, мрачен и сериозен млад мъж, седеше до сестрата и попълваше формуляр за поръчка на лекарства.
— Къде е доктор Бишоп? — попита Корбет.
Брус поклати глава.
— Не знам, съжалявам.
— Излезе преди около час — обади се сестрата.
Корбет се обърна към нея.
— Каза ли къде отива?
— Не, докторе.
Той замислено потърка брадичката си, върна се в кабинета си, отвори вътрешния телефонен указател в джобния си компютър, прегледа го, вдигна слушалката и набра номер.
— Служба за проследяване, Улвъртън — обади се дрезгав глас.
— Доктор Корбет от Медицинския комплекс. Искам да намерите Мишел Бишоп.
— Бихте ли ми казали паролата си, докторе?
Корбет я съобщи. По телефона се чу леко тракане по клавиатура, после отново се разнесе гласът на Улвъртън.
— В момента Мишел Бишоп е в помещенията на Контрол върху околната среда на осма палуба.
— Контрол върху околната среда? — учуди се Корбет.
— Има ли нещо друго, докторе?
— Това е всичко. Благодаря.
Корбет бавно и замислено остави слушалката, след това взе мобилния си телефон, спря на рецепцията, за да каже на Брус, че временно ще отговаря за психиатричното отделение, и излезе.
Контрол върху околната среда представляваше голям, през повечето време безлюден лабиринт от слабо осветени преградени отделения в дъното на осма палуба. Бе пълен с пещи, компресори, овлажнителни системи, електростатични апарати за изчистване на газове и други устройства, предназначени да направят въздуха в Базата колкото е възможно по-хубав, свеж и пречистен от микроби. Въпреки че подът и стените отекваха от въртенето на десетина турбини, шумът не беше силен. Изпълнената с напрежение тишина действаше потискащо. Корбет отвори уста да извика Бишоп, но нещо в необичайното безмълвие го накара да промени решението си. Той безшумно мина през едно отделение, после през второ и трето.
Последното помещение беше пълно с големи тръби за въздух и оградени със стоманени прегради „филтриращи ферми“, извисяващи се от пода до тавана. Тук беше още по-тъмно от предишните две отделения. Корбет бавно пристъпваше между тръбите и се оглеждаше. Дали Бишоп вече беше излязла? Може би човекът от Службата за проследяване беше сгрешил и тя изобщо не беше идвала тук. Пък и защо да идва?
И изведнъж я видя. Беше коленичила пред преградата в отсрещния край на помещението с гръб към него. За миг му се стори, че прави изкуствено дишане на някого, но когато присви очи и се взря в сумрака, видя, че онова, което бе помислил за човешко тяло, всъщност е голям чувал от черен найлон. Той се приближи. Странно. Лактите й се движеха напред и назад под бялата престилка, сякаш наистина правеше сърдечен масаж. Корбет озадачено се намръщи. Ако се съдеше по лекото пъшкане, тя очевидно полагаше големи усилия.
Той се приближи още и надникна над рамото й. Бишоп мачкаше нещо като дълго парче пластилин и го
