Грегъри се отдалечи на безопасно разстояние.
Никой не каза нищо.
— Освен това базата им е на поне триста и двайсет километра на север — продължи Ричър. — Да предположим, че първоначалните действия са изпълнени около единайсет вчера сутринта. А те са се обадили едва след пет часа. Защото са карали. После, в пет часа следобед, са дали инструкции откупът да бъде предаден след повече от шест часа. Шестте часа са им били необходими, защото двама от тях е трябвало да изминат целия път обратно. Пет-шест часа са поне триста и двайсет километра, може би дори четиристотин или повече.
— Защо да са на север? — попита Лейн. — Може да са навсякъде.
— Не са на юг или на запад — отвърна Ричър. — Ако беше така, щяха да поискат колата с парите да бъде оставена южно от Канал Стрийт, така че да тръгнат направо към тунела „Холанд“. Не са и на изток, на Лонг Айланд, защото в такъв случай щяха да поискат да я паркирате по-близо до тунела „Мидтаун“. Не, те са искали колата в северната част на Шесто Авеню. Това подсказва, че са планирали да излязат на моста „Джордж Уошингтън“, или на „Хенри Хъдсън“ и „Соу Мил“, или на „Трайбъро“ и „Мейджър Дийган“. Вероятно са излезли от града. Може би са в Катскилс. В някоя ферма. Във всеки случай някъде, където има голям гараж или хамбар.
— Защо?
— Защото току-що са наследили твоя мерцедес-бенц. При това веднага след като са отвлекли колата, с която Тейлър е карал вчера до „Блумингдейлс“. Трябва им подходящо място, където да ги скрият.
— Тейлър караше ягуар.
— Ето. Скривалището им вече прилича на бутик за скъпи автомобили.
— А защо си толкова сигурен, че ще се обадят пак?
— Защото познавам човешката природа. Точно в момента те са бесни. Ритат се отзад. Познават те, но може би не са те познавали толкова добре. Поели са риска да поискат един милион долара в брой, а ти просто си им изпратил парите, без да се колебаеш. Не е трябвало да го правиш. Трябвало е да се опиташ да забавиш предаването на сумата. Защото точно в момента те си казват: „По дяволите, трябваше да поискаме повече. Трябваше да видим докъде можем да стигнем.“ Значи пак ще се обадят и ще ти поискат още. За да проверят точно с колко пари в брой разполагаш. Ще искат да източат всичко възможно.
— Тогава какво чакат?
— В стратегията им е настъпила съществена промяна — обясни Ричър. — И сега спорят. Спорили са цял ден. Това също е в човешката природа. Когато се съберат трима души, те винаги започват да спорят — какви са плюсовете, какви са минусите, дали да се придържат към плана, или да импровизират, дали да играят на сигурно, или да рискуват.
Настъпи кратко мълчание.
— Ти всъщност колко пари в брой имаш? — попита Ричър.
— Няма да ти кажа — отвърна Лейн.
— Пет милиона — каза Ричър. — Толкова ще ти поискат следващия път. Телефонът ще звънне и те ще ти поискат още пет милиона долара.
Седем чифта очи се обърнаха към телефона. Той не звънна.
— В трета кола — допълни Ричър. — Този хамбар сигурно е много голям.
— В опасност ли е Кейт? — попита Лейн.
— Точно в момента е в пълна безопасност — увери го Ричър. — Тя е като печеливш билет от лотарията. Добре си направил първия път, когато си поискал да я чуеш. Това определя добър модел. Ще трябва да се придържат към него. Проблемите ще започнат след последното плащане. Това е най-трудната част от всяко отвличане. Лесно е да им дадеш парите. Трудно е да си прибереш човека.
Телефонът продължаваше да мълчи.
— Значи да отлагам? — попита Лейн.
— Най-добре — отвърна Ричър. — Давай парите на части. Но не спирай. Така ще спечелиш малко време.
Телефонът продължаваше да мълчи. В стаята не се чуваше нищо друго, освен съскането на климатика и тихото дишане на събраните мъже. Ричър се огледа. Всички чакаха търпеливо. Войниците от специалните части умееха да чакат. Въпреки че участваха в толкова много впечатляващи акции, те всъщност прекарваха много повече време в чакане, в готовност и будност. Освен това в девет от десет случая им казваха, че тревогата е фалшива и планираната акция се отменя.
Телефонът продължаваше да мълчи.
— Добри предположения — каза Лейн по-скоро на себе си. — Трима мъже, далеч оттук. На север. В някоя ферма.
Но всъщност Ричър изобщо не беше познал. Само на седем километра оттам, в електрическия мрак на града, на самия остров Манхатън, един-единствен мъж отвори вратата на една малка, задушна стая. После отстъпи крачка назад. Кейт Лейн и дъщеря й Джейд минаха пред него, без да го погледнат. Влязоха в стаята и видяха две легла. Леглата бяха тесни и изглеждаха твърди. В стаята беше влажно и задушно. Прозорецът беше закрит от черна завеса. Завесата беше залепена със скоч за стената около прозореца — отгоре, отдолу и от двете страни.
Мъжът затвори вратата и се отдалечи.
5
Телефонът звънна точно в един през нощта. Лейн грабна слушалката.
— Да?
Ричър чу слаб глас от другата страна на линията, изкривен двойно от електронното устройство и лошата връзка.
— Какво? — попита Лейн и се заслуша в отговора.
После каза:
— Дайте ми първо да чуя Кейт.
Настъпи нова пауза, после от слушалката се чу друг глас. Беше женски, задъхан, изплашен и променен от лошото качество на връзката. Каза само една дума, може би името на Лейн, после избухна в писък. Писъкът рязко замлъкна, Лейн стисна очи, а електронно модифицираният глас отново се обади в слушалката и излая шест кратки срички.
— Добре, добре, добре — каза Лейн и Ричър чу как линията прекъсна.
Лейн остана седнал, без да каже нищо, със стиснати очи. Дишаше бързо, на пресекулки. После отвори очи и изгледа всички в стаята, преди да спре поглед на Ричър.
— Пет милиона долара — каза той. — Ти излезе прав. Откъде знаеше?
— Беше очевидната следваща стъпка — обясни Ричър. — Един, пет, десет, двайсет. Такова е човешкото мислене.
— Ти си ясновидец. Виждаш в бъдещето. Назначавам те на заплата. Двайсет и пет хиляди годишно, както останалите момчета.
— Това няма да продължи цял месец — каза Ричър. — Не е възможно. Ще свърши за няколко дни.
— Съгласих се със сумата — съобщи Лейн. — Нямаше как да протакам. Те я измъчваха.
Ричър само кимна.
— По-късно ли ще получим инструкции? — обади се Грегъри.
— След един час — отвърна Лейн.
В стаята отново настъпи тишина. Още една порция чакане. Мъжете погледнаха часовниците си и едва забележимо се отпуснаха. Лейн остави замлъкналата слушалка върху телефона и се загледа в нищото. Но Ричър се наведе напред и го потупа по коляното.
— Трябва да поговорим — каза му тихо той.
— За какво?
— За цялостната обстановка. Трябва да се опитаме да разберем кои са тези хора.
— Добре — отвърна вяло Лейн. — Да отидем в кабинета.
