По трудния начин

години. Имаше дълга тъмна коса, леко вълниста и мека като коприна. Зелени очи и бяла като порцелан кожа. Беше красиво дете. Снимката също беше красива.

— Може ли? — попита Ричър.

Лейн кимна, без да отговори. Ричър взе снимката и я разгледа по-отблизо. Фотографът беше уловил напълно привързаността между майката и дъщерята. Освен че си приличаха физически, израженията им не оставяха място за съмнение, че са близки. Никакво съмнение. Бяха майка и дъщеря. Но бяха и приятелки. Изглеждаха така, сякаш си споделят всичко. Страхотна снимка.

— Кой я е правил? — попита Ричър.

— Намерих един фотограф в центъра — отвърна Лейн. — Доста известен. И много скъп.

Ричър кимна. Който и да беше, си струваше парите. Въпреки че тази снимка беше по-лошо проявена от онази в дневната. Цветовете бяха малко по-крещящи, а лицата изглеждаха някак пластмасови. Може би беше принтирана на машина. Може би Лейн беше решил да си спести допълнителния разход за ръчно проявяване на негатива, когато в кадър беше и доведената му дъщеря.

— Много е хубава — каза Ричър.

После върна снимката на бюрото. В стаята цареше абсолютна тишина. Ричър беше чел някъде, че Дакота Билдинг е най-добре шумоизолираната сграда в Ню Йорк. Беше построена по същото време, когато бяха оформяли Сентръл Парк. Строителите бяха натъпкали по метър и петдесет глина от изкопите в парка между подовете и таваните на сградата. Стените също бяха дебели. Заради цялата тази земна маса сградата изглеждаше така, все едно е изсечена от скала. Сигурно си е струвало, помисли си Ричър. Особено по времето, когато Джон Ленън е живял тук.

— Добре — каза Лейн. — Стига ли толкова?

— Имаш ли нещо против да проверя бюрото?

— Защо?

— Нали е на Кейт?

— Да.

— Ами това биха направили ченгетата.

Лейн сви рамене и Ричър започна от най-долните чекмеджета. В лявото имаше кутии с хартия за писане и визитни картички, на които пишеше само „Кейт Лейн“. В дясното имаше папки, чието съдържание се отнасяше изключително до образованието на Джейд. Беше записана в частно училище на девет пресечки от апартамента. Беше скъпо училище, ако се съдеше по сметките и изпратените чекове.

Всички чекове бяха от личната сметка на Кейт Лейн. В по-горните чекмеджета имаше писалки и моливи, пликове, марки, етикети с обратен адрес и чекова книжка. Касови бележки от използване на кредитна карта. Нищо важно. Нищо ново. Нищо от „Стейпълс“ например.

В средното чекмедже горе имаше само два американски паспорта — единият на Кейт, а другият на Джейд.

— Кой е бащата на Джейд? — попита Ричър.

— Има ли значение?

— Може би да. Ако става въпрос за обикновено отвличане, определено трябва да проверим тази възможност. Най-често именно разведените родители отвличат децата си.

— Но това е отвличане с цел откуп. А и говорят само за Кейт. Джейд просто е била там случайно.

— Отвличанията могат да се замаскират. А баща й ще трябва да я облича и да я храни. Да я запише на училище. Може би ще има нужда от пари.

— Той е починал — отвърна Лейн. — От рак на стомаха, когато Джейд е била на три години.

— Какъв е бил?

— Държал е бижутерски магазин. Кейт го управляваше една година след смъртта му. Не много успешно. Все пак преди това е работила като фотомодел. Но там се запознахме. В магазина. Аз си купувах часовник.

— Други роднини? Баби, дядовци, чичовци или лели, които могат да предявят претенции към нея?

— Не познавам никакви роднини. Значи не са се срещали с Джейд през последните няколко години. Едва ли имат претенции.

Ричър затвори средното чекмедже. Постави снимката точно на мястото й, после се обърна.

— Гардеробът?

Лейн посочи към една от двете тесни бели врати на отсрещната стена. Зад нея имаше гардеробна — голямо помещение за апартамент в Ню Йорк, но малко за всякъде другаде. Осветлението се включваше с верижка, която висеше от тавана. Ричър видя редици от женски дрехи и обувки. Във въздуха се носеше приятно ухание. На пода беше оставено прилежно сгънато сако. Приготвено за химическо чистене, помисли си той и го вдигна. Вътре имаше етикет на „Блумингдейлс“. Провери джобовете. Бяха празни.

— С какво беше облечена, когато излезе? — попита Ричър.

— Не знам със сигурност — отвърна Лейн.

— Кой ще знае?

— Всички излязохме преди нея — обясни той. — Не мисля, че тук беше останал някой. Освен Тейлър.

Ричър затвори вратата на гардеробната и пристъпи към шкафа. Горе имаше двойна врата, долу чекмеджета. Едно от чекмеджетата бе пълно с бижута. Друго — с всевъзможни боклуци от рода на хартиени пликчета с резервни копчета от нови дрехи и дребни монети. В трето имаше дантелено дамско бельо. Сутиени и бикини — само бели и черни.

— Може ли да видя стаята на Джейд? — попита Ричър.

Лейн го заведе дотам по един къс вътрешен коридор.

Стаята на Джейд беше в пастелни цветове, пълна с плюшени мечета, кукли и играчки. Имаше ниско легло. Пижама, сгъната на възглавницата. Нощна лампа, която все още светеше. Детско бюро, покрито с рисунки, направени с пастели върху амбалажна хартия. Детски стол, прилежно прибран до бюрото.

И нищо, което да направи впечатление на едно военно ченге.

— Приключвам — каза Ричър. — Много съжалявам, че се натрапих.

Върнаха се в дневната. Чанта все още беше на пода до вратата към фоайето. Грегъри и останалите петима войници също бяха по местата си, притихнали и замислени.

— Време е да вземем решение — обяви Лейн. — Да предположим ли, че са забелязали Ричър, когато е влизал в сградата тази вечер? Или не?

— Не видях никого — отвърна Грегъри. — Според мен е малко вероятно. За денонощно наблюдение трябват много хора. Така че едва ли.

— Съгласен съм — каза Лейн. — Според мен Ричър все още е непознат за тях. Ето защо именно той трябва да бъде на улицата в седем часа. Нека и ние се опитаме да ги наблюдаваме малко.

Никой не възрази. Ричър кимна.

— Ще наблюдавам сградата на Спринт Стрийт — каза той. — Така ще видя поне един от тях. Може би двама.

— Не се показвай — предупреди го Лейн. — Нали разбираш защо се тревожа?

— Напълно — отвърна Ричър. — Няма да ме видят.

— Само наблюдение. Без абсолютно никаква намеса.

— Не се тревожи.

— Те ще са там по-рано — каза Лейн. — Затова ти трябва да отидеш още по-рано от тях.

— Не се тревожи — повтори Ричър. — Тръгвам веднага.

— Не трябва ли да ти кажем коя сграда ще наблюдаваш?

— Няма нужда — отвърна Ричър. — Ще видя къде ще остави ключовете Грегъри.

Той напусна апартамента и взе с асансьора. Кимна на портиера, излезе на улицата и тръгна към спирката на метрото на ъгъла на Бродуей и 72-ра улица.

Жената, която наблюдаваше сградата, го видя. Беше го видяла да идва с Грегъри, а сега го видя да излиза сам. Тя погледна часовника си, за да засече часа. Завъртя глава, за да го проследи, докато вървеше на запад. После той се скри от поглед и тя отново потъна дълбоко в сенките.