Останалите четирима мъже също се представиха с тиха канонада от имена и ръкостискания. До един бяха учтиви, но нищо повече. До един бяха изпълнени с недоверие към непознатия. Ричър се опита да свърже имената с лицата. Вече познаваше Грегъри. Човекът с големия белег над окото се казваше Адисън. Най-ниският от групата беше латиноамериканец, който се казваше Перес. Най-високият се казваше Ковалски. Имаше и един чернокож на име Бърк.
— Лейн ме осведоми, че се занимавате с персонална и корпоративна охрана — каза Ричър.
Изведнъж настъпи мълчание. Никой не реагира.
— Не се притеснявайте — продължи той. — И без това не му повярвах. Предполагам, че всички сте били оперативни служители от специални части. Бойци. Така че мистър Лейн се занимава с нещо съвсем друго.
— Например? — попита Грегъри.
— Според мен праща на повикване наемни войници — отвърна Ричър.
Човекът на име Грум поклати глава.
— Не се изразяваш правилно, приятел.
— А как трябва да се изразя?
— Ние сме частна военна корпорация — обясни Грум. — Имаш ли проблем с това?
— Всъщност нямам мнение по въпроса.
— Е, по-добре да си заформиш мнение, и то добро. Всичко е законно. Работим за Пентагона, както винаги сме работили и както ти самият си работил едно време.
— Приватизация на отделни функции — добави Бърк. — В Пентагона много си падат по това. По- ефикасно е. Времето на централизираната администрация свърши.
— С колко човека работите? — попита Ричър. — Само с тези тук?
Грум отново поклати глава.
— Ние сме елитната група. Все едно сме офицери. Но имаме голяма база данни с редови войници. В Ирак отидохме със сто човека.
— Там ли сте били? В Ирак?
— И в Колумбия, в Панама, в Афганистан. Ходим там, където чичо Сам има нужда от нас.
— А ходите ли някъде, където няма нужда от вас?
Никой не отговори.
— Според мен Пентагонът плаща с чекове — продължи Ричър. — Но тук май има и ужасно много пари в брой.
Отново никой не отговори.
— Африка? — предположи той.
Мълчание.
— Няма значение — каза Ричър. — Не е моя работа къде сте ходили. Искам само да разбера къде е ходила мисис Лейн. През последните няколко седмици.
— Какво значение има? — попита Ковалски.
— Наблюдавали са я — обясни Ричър. — Не смятате ли? Не вярвам лошите да са стояли всеки ден в „Блумингдейлс“ и да са се надявали, че ще се появи рано или късно.
— Мисис Лейн беше в Хамптънс — отвърна Грегъри. — С Джейд, почти цялото лято. Върнаха се едва преди три дни.
— Кой ги върна?
— Тейлър.
— И те живееха тук?
— Точно така.
— Случило ли се е нещо в Хамптънс?
— Какво например?
— Нещо необичайно — поясни Ричър. — Нещо, което не се е случвало преди.
— Май не — отвърна Грум.
— Някаква жена идва един ден — обади се Грегъри.
— Каква жена?
— Обикновена жена. Доста тежка.
— Тежка?
— Дебела. На около четирийсет години. С дълга коса, сресана на път. Двете с мисис Лейн излязоха на разходка на плажа. После жената си тръгна. Реших, че се познават и е дошла на гости.
— Друг път виждали ли сте я?
Грегъри поклати глава.
— Може би е стара приятелка. Отпреди.
— С какво се занимаваха мисис Лейн и Джейд, след като се върнаха в града?
— Според мен все още с нищо — отвърна Грегъри.
— Не, тя излиза веднъж — поправи го Грум. — Имам предвид, мисис Лейн, а не Джейд. Излезе сама по магазините. Аз я закарах.
— Къде? — попита Ричър.
— В „Стейпълс“.
— Магазинът за канцеларски материали?
Ричър беше виждал магазини от тази верига навсякъде. Бяха големи супермаркети с червено и бяло обзавеждане, натъпкани с всякакви неща, от които той нямаше нужда.
— И какво си купи?
— Нищо — отвърна Грум. — Чаках двайсет минути пред входа, но тя не носеше нищо, когато излезе.
— Може би е поръчала да й доставят нещо вкъщи — предположи Грегъри.
— Можеше да го поръча по интернет. Нямаше нужда да се влачим с колата.
— Вероятно просто е разглеждала — каза Грегъри.
— Странно място за разглеждане — каза Ричър. — Кой разглежда канцеларски материали?
— Децата скоро започват училище — отвърна Грум. — Може би Джейд има нужда от някакви неща.
— В такъв случай и тя щеше да дойде с вас — каза Ричър. — Не мислиш ли? И щяха да й купят нещо.
— Да не би да е върнала нещо? — предположи Грегъри. — Като рекламация?
— Носеше дамска чанта — отвърна Грум. — Не е изключено.
Той вдигна очи над рамото на Ричър. Едуард Лейн се върна в помещението. Мъкнеше голяма кожена чанта, която очевидно тежеше доста.
— Трябва ми снимка на Джейд — каза Ричър.
— Защо? — попита Лейн.
— Нали искаш да се правя на ченге? Ченгетата винаги искат първо да видят снимките.
— В спалнята — каза Лейн.
Ричър го последва до спалнята. Тази стая също беше квадратна и с висок таван, боядисана в сиво-бяло, спокойна като манастирска килия и тиха като гробница. Имаше двойно легло от черешово дърво с колони в четирите ъгъла. От двете му страни имаше масички в същия стил. Както и подобен шкаф, в който сигурно беше имало телевизор. И бюро, отново в същия стил. На бюрото имаше снимка в рамка. Беше 13 на 18 сантиметра, поставена хоризонтално, а не вертикално — фотографският термин за това беше „пейзажен“, а не „портретен“ план. Но си беше портрет. Портрет на двама души. Вдясно се виждаше Кейт Лейн. Беше същият кадър като в дневната. Същата поза, същият поглед, същият намек за усмивка. Но снимката в дневната беше изрязана, за да не се вижда към какво гледа Кейт с такава любов — а именно към дъщеря си Джейд. Джейд беше в лявата половина на снимката в спалнята. Беше застанала в същата поза като майка си, сякаш беше нейно огледално отражение. Гледаха се с любов в очите, с почти готови усмивки на лицата, все едно само те двете знаеха някаква забавна тайна. На снимката Джейд изглеждаше на около седем
