По трудния начин

Ричър се обърна и се върна в кухнята на сладкарския магазин. Жената изстискваше разтопен шоколад от една тежка ленена торба със сребърен накрайник, като оформяше по една топка на всеки пет сантиметра от повърхността на широка тава.

— Искаш ли да си близнеш малко? — попита го тя, когато забеляза, че я гледа.

— Виждала ли си някого пред съседната врата? — попита той в отговор.

— Не, никого.

— Дори само да минава през нея?

— Никога — отвърна жената. — Сградата е изоставена.

— А ти по цял ден си тук?

— От седем и половина сутринта. Първо включвам фурните и ги спирам чак в десет вечерта. После почиствам, така че излизам чак в единайсет и половина. Работя по шестнайсет часа. И никога не закъснявам.

— Без почивен ден?

— Малък бизнес. Никога не почиваме.

— Не ти е лесно.

— На теб също.

— На мен ли?

— В този град има много плъхове.

Ричър кимна.

— Кой е собственикът на съседната сграда?

— Не знаеш ли? — попита жената. — Нали работиш в градската управа?

— Ще стане по-бързо — обясни Ричър. — В архива е голяма бъркотия.

— Нямам представа — каза жената.

— Добре — каза Ричър. — Приятен ден.

— Провери разрешителните за строеж на прозорците отпред. На тях са написани сума ти телефонни номера. Сигурно го има и собственика. Трябваше да видиш за каква бюрокрация ставаше дума, когато отварях магазина.

— Благодаря — отвърна Ричър.

— Искаш ли един шоколадов бонбон?

— На работа съм — каза Ричър.

Двамата с Грегъри излязоха от магазина, завиха надясно и спряха пред прозорците на указаната сграда. Бяха закрити с тъмни завеси. На стъклата бяха залепени десетина разрешителни за строеж. Стъклата бяха покрити с мръсотия, а разрешителните бяха изсъхнали и пожълтели. Срокът на всичките беше изтекъл отдавна. Но на тях продължаваха да се четат телефонните номера, написани на ръка с черен маркер — по един номер за всеки от участниците в изоставения строителен проект. Архитект, строителна фирма, собственик. Грегъри не си ги записа. Извади малкия си сребърен телефон и ги снима. После отново го използва, този път по основното му предназначение — да се обади в Дакота Билдинг.

— Прибираме се — каза той.

Двамата с Ричър се върнаха пеш по Шесто Авеню и се качиха на метролиния „С“, с която изминаха осем спирки в северна посока до 72-ра улица. Излязоха навън откъм „Строубъри Фийлдс“. Влязоха във фоайето на Дакота Билдинг точно в осем и половина.

Жената, която наблюдаваше сградата, ги видя и си отбеляза часа.

9

Лошите новини докараха Едуард Лейн до ръба на нервна криза. Ричър не откъсваше поглед от него, докато той се бореше да не избухне. Крачеше из дневната, неволно свиваше ръце в юмруци и забиваше нокти в дланите си.

— Заключения? — попита накрая Лейн.

Звучеше по-скоро като ултиматум, отколкото като въпрос.

— Ще преразгледам предишните — отвърна Ричър. — Може би не са трима души. Може би са само двама. Единият стои при Кейт и Джейд, а другият идва сам в града. И той всъщност няма нужда да наблюдава как Грегъри се отдалечава по Уест Бродуей, защото и без това смята да използва задния вход. Вече се е скрил в алеята.

— Това е рисковано. По-безопасно е да се движи свободно по улицата.

Ричър поклати глава.

— Те са проучили всичко. Съседката е в своята сграда от седем и трийсет сутринта до единайсет и трийсет вечерта. Това обяснява часовете, които избраха похитителите. Седем часа тази сутрин, преди тя да се появи. Единайсет и четирийсет първата вечер, след като си е тръгнала. Единайсет и четирийсет е прекалено прецизно за уговорен час, не мислите ли? Трябва да има някакво обяснение, че са го избрали.

Едуард Лейн не отговори.

— Или пък е само един — продължи Ричър. — Сам. Не е невъзможно. Ако Кейт и Джейд са заключени в северния край на щата, той може да идва и сам.

— Заключени?

— Да. Може би и завързани, със запушена уста.

— По дванайсет часа? Докато той измине пътя в двете посоки?

— Те са отвлечени. Не са на санаториум.

— Само един?

— Не е невъзможно — повтори Ричър. — Може би дори не е бил в задната алея. Може би е чакал в самата сграда, готов за действие. Може би е чакал точно зад вратата. Може би Грегъри е пуснал ключовете направо в ръката му.

— Ще се обадят ли пак? — попита Лейн. — Ще се обади ли?

— След четири часа отново ще започне същият спор както преди.

— И?

— Ти какво би направил?

Лейн не отговори. Вместо това попита:

— Ако е само един, с кого ще спори?

— Със себе си — отвърна Ричър. — Това е най-трудният от всички спорове.

Лейн продължи да крачи напред-назад. Но ръцете му се успокоиха. Все едно току-що му беше хрумнало и още нещо. Ричър го очакваше. Започва се, помисли си той.

— Може би си прав — каза Лейн. — Може би не са трима.

Ричър не отговори.

— Може би са четирима — продължи Лейн. — И може би ти си четвъртият. Може би точно затова си бил в кафенето първата вечер. Пазел си партньора си. Искал си да се увериш, че ще се измъкне без проблеми.

Ричър не отговори.

— Ето защо се кандидатира да наблюдаваш вратата тази сутрин — добави Лейн. — Знаел си, че там няма да се случи нищо. Вместо това трябваше да наблюдаваш колата. Трябваше да си на Шесто Авеню, а не на Спринг Стрийт. Знаел си и че ще поискат още пет милиона. Защото си един от тях, нали?

В стаята настъпи тишина.

— Два въпроса — каза Ричър. — Защо да се връщам в кафенето втората вечер? Втората вечер нищо не се случваше. И ако бях от лошите, защо изобщо да казвам на Грегъри, че съм видял нещо?

— Защото си искал да се промъкнеш сред нас и да ни насочваш в грешна посока. Знаел си, че ще изпратя някого да потърси свидетели. Това е очевидно. И ти си го чакал там като паяк в мрежата си.

Лейн обходи стаята с поглед. Ричър проследи погледа му. Цареше атмосфера на тихо отчаяние и прикрита заплаха — шестима ветерани от специалните части отвърнаха на погледа му, яки като стомана и изпълнени с враждебност към непознатия и с естественото подозрение на всеки истински войник към