Нищо.

По тротоарите вече минаваха всякакви хора, но никой от тях не доближаваше червената врата. По улицата също имаше движение: спираха камиони, които зареждаха магазините, първите кафенета и пекарни вече отваряха. Минаваха хора с вестници и пластмасови чаши кафе, които отиваха към метрото.

Никой не изкачваше стъпалата към червената врата.

Дванайсет минути. Петнайсет.

Ричър се запита: Дали са ме видели? И си отговори: Да, естествено. Почти сигурно е, че са ме видели. Крадецът ме видя. А тези типове са много по-умни от всеки крадец. Те са от хората, които виждат всичко. Хора като тях, способни да обезвредят ветеран от английските специални части, докато чака пред магазина, със сигурност щяха да огледат улицата много внимателно.

После Ричър се запита: Разтревожили ли са се? И си отговори: Не, не са. Крадецът беше видял в него възможност за бизнес. Нищо повече. За тях хората във входовете бяха като контейнери за боклук, пожарни кранове или таксита. Част от пейзажа на улицата. Градско обзавеждане. А и той беше сам. Ченгетата или ФБР щяха да бъдат в група. В голямо количество. Щеше да има цяла тълпа, която не би трябвало да е там — хора, които се оглеждат потайно и държат радиостанции, неумело маскирани като бутилки алкохол в кафяви хартиени пликове.

Значи са ме видели, но не са се разтревожили.

Тогава какво ставаше тук, по дяволите?

Осемнайсет минути.

Пожарни кранове, помисли си Ричър.

Беемвето беше паркирано пред пожарен кран. Движението постепенно се сгъстяваше към първото задръстване за деня. Паяците на общината в Ню Йорк излизаха от гаражите и започваха работния си ден. Всички имаха квота за деня, която трябваше да изпълнят. Колко време трябваше да мине още, преди всеки нормален човек да премести неправилно паркирана кола с пет милиона долара в багажника от центъра на Ню Йорк?

Деветнайсет минути.

Ричър се отказа след двайсет минути. Просто се претърколи навън от входа и се изправи. Протегна се веднъж и бързо пое на север, после зави на запад по Принс Стрийт, стигна до Шесто Авеню и отново зави на север, където пресече Хаустън Стрийт, и спря до бордюра с пожарния кран.

Там нямаше нищо. Никакво беемве.

8

Ричър отново пое на юг, докато не излезе чак на Спринг Стрийт. За седем минути с бърза крачка отмина шест пресечки. Грегъри стоеше на тротоара пред червената врата.

— Е? — попита той.

— Нищо — поклати глава Ричър. — Нищичко. Никой не се появи. Всичко се омаза. Нали така казвате в английските специални части?

— Когато искаме да се изразим по-учтиво — отвърна Грегъри.

— Колата я няма.

— Как е възможно?

— Има заден вход — каза Ричър. — В момента не мога да направя по-добро предположение.

— По дяволите.

Ричър кимна.

— Нали ти казах, всичко се омаза.

— Трябва да проверим. Мистър Лейн ще иска да знае всичко.

Двамата намериха една алея на две пресечки западно оттам. Алеята беше затворена с желязна порта, заключена с верига. На веригата имаше катинар, голям като тиган. Неразбиваем. Но сравнително нов. Беше смазан и изглеждаше често използван. Над портата имаше допълнителна желязна стена, която затваряше алеята от край до край и се издигаше на височина шест метра.

Никой не можеше да влезе оттам.

Ричър отстъпи назад и се огледа в двете посоки. Отдясно на указаната сграда имаше магазин за шоколад. Пред прозореца беше спусната решетка, но Ричър видя зад нея бонбони, големи като бебешки юмручета. Пластмасови, помисли си той. Ако бяха истински, щяха да се разтопят или да побелеят. В дъното на магазина светеше. Той се наведе към стъклото, засенчи го с ръце и погледна вътре. Забеляза дребна сянка, която мърдаше напред-назад. Ричър потропа на вратата — силно, с отворена длан. Дребната фигура спря да се движи и се обърна. Посочи към нещо на височината на кръста на Ричър. Отвътре на вратата беше залепена отпечатана картичка: Работно време — от 10 до 10. Ричър поклати глава и махна на дребната фигурка да се приближи. Сянката сви рамене в универсален жест на раздразнение и тръгна към него. Беше жена. Дребна, тъмна, млада и уморена. Отключи няколко ключалки и отвори вратата, без да маха тежката стоманена верига.

— Затворено е — каза тя през тесния процеп.

— Инспекция по хигиената — каза Ричър.

— Не ми приличаш на инспектор — отвърна жената.

И беше права. Ричър току-що се беше преструвал успешно на бездомник. Наистина не приличаше на бюрократ от градската управа. Така че той кимна към Грегъри и безупречния му сив костюм.

— Той работи в кметството — обясни Ричър. — Аз го придружавам.

— Съвсем скоро минава инспекция — каза тя.

— Става дума за съседната сграда — каза Ричър.

— Какво за нея?

Ричър хвърли поглед зад жената.

Сладкарски магазин, пълен с луксозни шоколадови изделия, от които никой няма действителна нужда. Това означава несигурна база от клиенти. Което пък означава несигурен собственик.

— Плъхове — каза той. — Аз изтребвам вредители. Докладваха ни, че има плъхове.

Жената замълча.

— Имате ли ключ за портата на алеята? — попита Грегъри.

Жената кимна.

— Да, но можете да минете и през задния вход на моя магазин. Ще стане по-бързо.

Тя свали веригата от вратата и ги поведе през магазина. Въздухът беше наситен с миризма на какао. Предната част на помещението беше за клиентите, а в дъното имаше сладкарска работилница. Фурни, които току-що бяха включени. Десетки лъскави подноси. Мляко, масло, захар. Метални съдове, пълни с разтопен шоколад. Стоманени плотове. В края на един къс коридор, облицован с плочки, се виждаше и задната врата. Жената ги пусна през нея и Ричър и Грегъри се озоваха на тухлена алея, горе-долу толкова широка, колкото през нея да минават товарни каруци — единственото превозно средство през 1900 г., когато е била построена. Алеята минаваше от изток на запад в продължение на цяла пресечка. Единият изход беше на Томпсън Стрийт, където имаше порта, а в другия край алеята правеше остър завой и свършваше с портата на Спринт Стрийт, която вече бяха разгледали. Указаната сграда изглеждаше също толкова зле от задната страна, колкото и отпред. Може би дори по-зле. Имаше по-малко графити, но беше по-съсипана. Тухлите бяха повредени от разтопен лед, а под водоливниците беше пораснал мъх.

На нивото на улицата имаше един прозорец. И една врата.

Задният вход беше боядисан в същото убито червено като входа на фасадата, но изглеждаше още по- западнал. Вратата беше от дърво, подсилена със стоманен лист и явно боядисвана за последен път от някой редник, който си беше търсил работа след войната в Корея. Или след Втората световна война. Или след Първата световна. Но имаше по-нова ключалка — солидно стоманено резе. Дръжката на вратата беше старомодна медна топка, ожулена и почерняла от времето. Беше невъзможно да се определи дали някой я е пипал през последния час. Ричър я хвана и я завъртя. Топката поддаде на няколко милиметра, после стоманеният език на резето я спря.

Нямаше как да се влезе оттук.

Вы читаете По трудния начин
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату