По трудния начин

7

Първа пристигна една мотриса от линия 9. Ричър се качи с картата, която си беше купил предишния ден, и се вози десет спирки в южна посока до станцията на Хаустън Стрийт. Там излезе на улицата и продължи на юг по „Варик“. Минаваше три сутринта и беше много тихо. Ричър знаеше от опит, че градът, който никога не спи, все пак понякога заспива — за час-два, в делнични дни. Понякога имаше кратка пауза, когато нощните птици вече се бяха прибрали по домовете си, а ранобудниците все още не бяха станали. Тогава градът замлъкваше, за да си поеме дъх, а по улиците се възцаряваше лъскав мрак. Това беше любимото време на Ричър. Обичаше да си представя спящите хора, натъпкани в сградите на височина двайсет, трийсет, четирийсет етажа, които понякога почти опираха главите си в главите на напълно непознати хора от другата страна на тънките стени на апартаментите. Те спяха дълбоко и не подозираха за съществуването на високия мълчалив мъж, който крачеше в сенките далеч под тях.

Той зави наляво по Чарлтън Стрийт, прекоси Шесто Авеню и Чарлтън Стрийт се превърна в Принс Стрийт. След три пресечки излезе на Уест Бродуей, в центъра на Сохо, една пресечка северно от Спринг Стрийт. Беше подранил с три часа и четирийсет минути. Пое на запад с небрежната походка на човек, който знае къде отива, но не бърза да стигне там. Уест Бродуей беше по-широка от улиците, които я пресичаха, така че той успя да огледа добре югозападния ъгъл на Спринг Стрийт, докато минаваше покрай нея. На ъгъла имаше тясна сграда с железни решетки на прозорците и врата в убито червено. Към нея водеха три стъпала. Фасадата на сградата беше издраскана с графити на нивото на улицата, а високо горе се виждаше сложната плетеница на аварийното стълбище. Прозорците на по-високите етажи бяха мръсни и покрити отвътре с тъмна материя. На приземния етаж имаше един-единствен прозорец, облепен с избелели разрешителни за строеж. На вратата имаше процеп за пощенската кутия — тесен правоъгълник с капаче. Беше направен от мед и сигурно едно време беше блестял, но сега беше потъмнял от корозията.

Тази е, помисли си Ричър. Не може да е друга.

След една пресечка той зави на изток по „Брум“ и се върна по Грийн Стрийт, покрай редица от бутици с капаци на прозорците, в които се продаваха пуловери, по-скъпи от самолетен билет за първа класа, и мебели, по-скъпи от семейни автомобили. Ричър зави за пореден път на запад по „Принс“ и завърши обиколката. Пак тръгна на юг по Уест Бродуей и намери един вход на източния тротоар. Пред него имаше малка покрита веранда, висока около половин метър. Той разчисти боклуците с крак и легна по гръб, отпуснал глава на скръстените си ръце, като заспал пияница, но полуотворените му очи се впиха в червената врата на двайсет метра оттам.

Кейт Лейн беше инструктирана да не помръдва и да не издава абсолютно никакви звуци, но тя реши да рискува. Очевидно не можеше да заспи. Нито пък Джейд. Как да заспи човек в тяхното положение? Така че Кейт тихо се измъкна от леглото, хвана го в единия край и го премести на няколко сантиметра встрани.

— Мамо, недей — прошепна Джейд. — Вдигаш шум.

Кейт не отговори. Пропълзя до другия край на леглото и също го премести с няколко сантиметра. С още три предпазливи маневри в двата края успя да го доближи до леглото на Джейд. После отново се пъхна под завивките и прегърна дъщеря си. Силно. Щом трябваше да будуват, поне можеха да го правят заедно.

Стрелките на часовника в главата на Ричър бавно пълзяха към шест часа. Дълбоко долу, в каньоните от тухли и желязо на Сохо, все още беше тъмно, но небето вече просветляваше. Нощта беше топла. Ричър се чувстваше комфортно. Беше прекарвал нощта и на по-лоши места. Много пъти. Понякога и за по-дълго време. Засега не беше забелязал раздвижване при червената врата. Но ранобудните хора вече бяха станали и се движеха около него. По улиците минаваха коли и камиони. И по двата тротоара вървяха хора. Но никой не го поглеждаше. Той беше просто един човек, легнал във входа.

Ричър се завъртя по гръб и се огледа. Вратата, която беше затиснал с тялото си, беше от сиво желязо. Нямаше външна дръжка. Може би беше авариен изход, може би товарна рампа. Ако имаше късмет, никой нямаше да го безпокои чак до седем сутринта. Той се завъртя настрани и отново се загледа на югозапад. Протегна се, все едно се беше схванал, и хвърли поглед и на север. Предположи, че който и да идваше, скоро щеше да застане на позиция. Очевидно не бяха глупаци. Щяха внимателно да планират изчакването. Щяха да проверят покривите, прозорците и паркираните коли за скрити ченгета. Може би щяха да огледат и входовете на сградите. Но никой никога не беше бъркал Ричър с ченге. На ченгетата, които нарочно се обличаха със стари дрехи, някак си винаги им личеше, че са маскирани. Ричър наистина се обличаше така.

Ченгета, помисли си той.

Думата се спря в ума му така, както някое клонче, понесено от течението, се спира до речния бряг. Постоя малко, завъртя се и отново се понесе по реката. После Ричър го видя — истинско ченге в кола, която бавно караше на север. Ричър се изправи до седнало положение и се подпря на сивата врата. Отпусна глава на студения, твърд метал. Спането в хоризонтално положение на обществени места по някакъв начин нарушаваше законите против скитници. Но човек явно имаше някакво конституционно право да седи. Когато ченгетата от Ню Йорк видеха някой да лежи във входа на сградата или на някоя пейка, надуваха сирената и го навикваха по високоговорителя. Когато видеха човек да спи седнал, просто го гледаха строго, но не го закачаха.

Патрулката отмина.

Ричър пак легна. Подложи ръце под главата си и остана с полуотворени очи.

На седем километра оттам Едуард Лейн и Джон Грегъри се качиха в асансьора на Дакота Билдинг и поеха надолу. Лейн носеше издутата кожена чанта. Синьото беемве ги чакаше до бордюра в сивата светлина на утрото. Мъжът, който го беше докарал от гаража, слезе от колата и подаде ключовете на Грегъри. Грегъри отвори багажника с дистанционното и Лейн пусна чантата вътре. Погледна я за миг, после затръшна капака на багажника.

— Не се прави на герой — каза той. — Просто остави колата, остави ключовете и си тръгвай.

— Разбрано — отвърна Грегъри.

Той заобиколи колата и седна на кормилото. Запали двигателя и пое на запад. После зави на юг по Девето Авеню. Предполагаше, че толкова рано сутринта движението няма да бъде натоварено.

В същия момент, но на седем километра южно оттам, един мъж зави зад ъгъла на Хаустън Стрийт и тръгна по Уест Бродуей. Вървеше пеша. Беше на четирийсет и две, бял, висок 178 сантиметра, 86 килограма. Беше със спортна фланела с качулка и дънково яке. Мина на западния тротоар и тръгна към Принс Стрийт. Очите му не спираха да се движат. Наляво, надясно, наблизо, надалеч. Оглед на терена. Основателно се гордееше с уменията си. Не пропускаше почти нищо. Никога не беше пропускал почти нищо. Представяше си погледа си като два неуморни прожектора, които пронизват мрака и разкриват всичко.

И ето какво разкриха сега: на четирийсет и пет градуса направо и наляво пред един вход беше проснат някакъв мъж. Едър, но неподвижен. Крайниците му бяха отпуснати в съня. Главата му също беше отпусната под характерен ъгъл.

Пиян? Припаднал?

Кой беше този?

Мъжът с качулката спря на пешеходната пътека на Принс Стрийт. Изчака зеленото, въпреки че нямаше коли. Възползва се от чакането, за да завърши огледа. Дрехите на едрия човек бяха боклук, но обувките му бяха хубави. Кожени, тежки, солидни, шити, а не лепени. Най-вероятно бяха английски. Най-вероятно струваха триста долара, може би триста и петдесет. Всяка обувка поотделно струваше два пъти повече от всичко останало, с което беше облечен.

Какъв беше този тип?

Скитник, който е откраднал чифт скъпи обувки? Или не?

Не, помисли си мъжът с качулката.

Той зави на деветдесет градуса и прекоси Уест Бродуей на червено. Тръгна право към входа.