— Така ли?
— Разкажи ми как.
— С разширяване на кръга от заподозрени — отвърна Лейн. — Кой би направил такова нещо? Отначало изобщо не можех да си представя някой да го направи. Но очевидно го беше направил, така че разширих кръга от възможности. Тогава пък изведнъж всички хора на света влязоха в него. Вече нищо не разбирах.
— Изненадваш ме. Все пак работиш в свят, в който отвличанията и заложниците не са непознати.
— Така ли?
— В чуждестранни конфликти — поясни Ричър. — Специални военни подразделения.
— Но това се случваше вкъщи — каза Лейн. — В центъра на Ню Йорк. И ставаше въпрос за жена ми, а не за мен или за някой от моите хора.
— Но ти все пак си ги намерил.
— Така ли?
Ричър кимна.
— Не ме питаш дали смятам, че е възможно да са същите хора. Не разсъждаваш за това. Все едно знаеш със сигурност, че не са те.
Лейн не отговори.
— Как ги намери? — попита Ричър.
— Някой чул нещо, което някой друг казал на трети. Информационната мрежа на търговците на оръжия.
— И?
— Имаше четирима души, които бяха чули за една моя сделка, и си бяха направили извода, че имам пари.
— Какво стана с тях?
— Ти какво би направил на мое място?
— Бих се уверил, че никога повече няма да го направят.
Лейн кимна.
— Може да се каже, че съм абсолютно сигурен, че тези хора сега не са същите.
— Чувал ли си нещо ново? — попита Ричър.
— Нито дума.
— Конкурент в бизнеса?
— В този бизнес нямам конкуренти. Имам подчинени и младши партньори. Но дори да имах конкуренти, те нямаше да направят такова нещо. Това е самоубийство. Щяха да знаят, че рано или късно пътищата ни ще се пресекат. Би ли рискувал да ядосаш отряд от въоръжени мъже, с които има голяма вероятност да се срещнеш някъде извън обсега на радарите?
Ричър не отговори.
— Ще се обадят ли пак? — попита Лейн.
— Мисля, че да.
— Колко ще поискат този път?
— Десет — отвърна Ричър. — Това е следващата стъпка. Един, пет, десет, двайсет.
— Трябват две чанти — разсеяно въздъхна Лейн. — Не мога да събера десет милиона долара в една чанта.
Не показа никаква друга реакция.
— Кога ще се обадят? — попита Лейн.
— Време за път и време за спор — отвърна Ричър. — В късния следобед или привечер. Не по-рано.
Лейн продължаваше да поклаща стола си. Притихна. После на вратата се почука.
— Намерих го — каза Грегъри на Ричър, а не на Лейн. — Сградата на Спринг Стрийт. Собственикът е фалирал строителен предприемач. Един от хората на адвоката му ще ни чака там след час. Казах му, че се интересуваме да купим парцела.
— Добра работа — каза Ричър.
— Значи може би трябва да преосмисляш онова, което каза за огледалото с дръжка.
— Може би трябва. Може би един ден ще го направя.
— Да тръгваме тогава.
На бордюра на 72-ра улица ги чакаше друго ново беемве. Този път колата беше черна. Този път шофьорът остана зад волана, а Грегъри и Ричър се качиха отзад. Жената, която наблюдаваше сградата, ги видя и си отбеляза часа.
10
Човекът от адвокатската кантора на фалиралия строителен предприемач беше висок и слаб юрист на трийсетина години. Джобовете на костюма му бяха издути от многобройните връзки с ключове, които постоянно разнасяше със себе си. Недвижимите имоти в криза очевидно бяха специалитет на кантората му. Грегъри му даде визитка на OSC и представи Ричър като сътрудник на компанията, чието мнение цени високо.
— Някой използва ли сградата? — попита Грегъри. — Имам предвид в момента?
— Притеснявате се за бездомници, които живеят вътре незаконно ли? — отвърна с въпрос длъгнестият мъж.
— Или наематели — поясни Грегъри. — Каквито и да е.
— В сградата няма никой — каза човекът. — Уверявам ви, че в нея няма вода, електричество, газ, дори отходните канали са затворени. Ако говорим за тази сграда, за която си мисля, има и още един фактор, заради който е твърде малко вероятно вътре да живеят хора.
Той намери ключа, който му трябваше, и отвори портата на алеята откъм Томпсън Стрийт. Тримата тръгнаха заедно на изток, зад сладкарския магазин, към червената задна врата на указаната сграда.
— Почакайте — каза Грегъри.
После се обърна към Ричър и продължи шепнешком:
— Ако наистина са вътре, трябва да внимаваме. Може да убият и двете.
— Малко вероятно е да са вътре — каза Ричър.
— И все пак, да бъдем подготвени за най-лошия вариант настоя Грегъри.
Ричър кимна. Отстъпи назад, вдигна поглед и провери прозорците. Бяха почернели от мръсотия, а плътно зад тях бяха дръпнати прашни черни завеси. От улицата идваше силен шум от уличното движение, който се чуваше дори в алеята. Следователно нямаше как да са забелязали приближаването им.
— Какво решаваме? — попита Грегъри.
Ричър се огледа замислено. После пристъпи към адвоката.
— Откъде сте толкова сигурен, че вътре няма никой?
— Ще ви покажа — отвърна човекът.
Той завъртя ключа и отвори вратата. После вдигна ръка, за да спре Грегъри и Ричър да не вървят твърде близо до него. Защото факторът, за който говореше преди и заради който беше твърде малко вероятно вътре да живеят хора, беше очевиден: в сградата нямаше под.
Отворената задна врата висеше над триметрова яма. Дъното на ямата беше подът на мазето, покрито с половин метър боклуци. Над него нямаше нищо. Петнайсет метра черна дупка, която стигаше чак до долната страна на покрива. Сградата приличаше на гигантска кутия за обувки, поставена на едната си страна. В полумрака смътно се различаваха очертанията на някогашните подове. Бяха изрязани плътно до стените. Останките от отделните помещения все още бяха ясно очертани от различните тапети и вертикалните белези, където бяха съборени вътрешните стени. По някаква странна причина прозорците бяха оставени със завеси.
— Виждате ли? — попита адвокатът. — Не става за живеене, нали?
