До задната врата беше подпряна стара дървена стълба. Ако човек беше достатъчно ловък, можеше да се хване за вратата, да се люшне настрани, да стигне до стълбата и да слезе по нея в боклука. После същият този човек можеше да изгази до фасадата на сградата и да претърси боклука с фенерче, за да намери нещо, което е паднало от дупката на пощенската кутия три метра по-нагоре.
Или ако беше още по-ловък, човек можеше направо да чака долу и да хване във въздуха нещото, пуснато през пощенската кутия — като бейзболен защитник.
— Тази стълба винаги ли си е била там? — попита Ричър.
— Не си спомням — отвърна адвокатът.
— Кой друг има ключове от сградата? — попита Ричър.
— Всичко живо и дори някои, които вече не са сред живите — каза адвокатът. — Сградата е празна почти от двайсет години. Само последният собственик е пробвал десетина различни планове за преустройство. Това означава десетина архитекти, строителни предприемачи и бог знае още какви. Ами преди него? Първата ви работа трябва да бъде да смените ключалките.
— Не я искаме — каза Грегъри. — Търсим нещо, в което да се нанесем веднага. Да минем с едно боядисване или нещо подобно. Но това тук е под всякаква критика.
— Можем да го отразим в цената — предложи адвокатът.
— Един долар — каза Грегъри. — Повече не бих платил за такава дупка.
— Значи ми губите времето — каза човекът.
После се наведе над ямата и дръпна вратата, за да я затвори. Заключи я и се върна по алеята, без да каже нито дума повече. Ричър и Грегъри го последваха на Томпсън Стрийт. Там той заключи портата на алеята и си тръгна в южна посока. Ричър и Грегъри останаха на тротоара.
— Значи базата им не е тук — заяви Грегъри с прецизния си британски акцент.
— Огледало с дръжка — каза Ричър.
— Сградата е просто място, където прибират ключовете от колата. Сигурно се катерят по тази стълба като маймуни от цирка.
— Сигурно.
— Значи следващия път трябва да наблюдаваме алеята.
— Сигурно.
— Ако изобщо има следващ път.
— Ще има — каза Ричър.
— Те вече са изкарали шест милиона долара. Със сигурност ще настъпи някакъв момент, в който ще решат, че толкова им е достатъчно.
Ричър си спомни за пръстите на крадеца, които шаваха в джоба му.
— Погледни на юг — отвърна. — Онова там е Уолстрийт. Или пък се разходи по Грийн Стрийт и разгледай витрините. Няма такова нещо като „достатъчно“.
— За мен би било достатъчно.
— За мен също — каза Ричър.
— Това ти казвам. Може би са точно като нас.
— Не са точно като нас. Аз никога не съм отвличал никого. А ти?
Грегъри не отговори. Трийсет и шест минути по-късно двамата се върнаха в Дакота Билдинг и жената, която я наблюдаваше, си отбеляза този факт.
11
Ричър си поръча късна закуска от една закусвалня на сметката на Едуард Лейн и изяде храната сам в кухнята. После легна на едно канапе и потъна в мисли, докато умората не го надви. Тогава затвори очи, задряма и зачака телефонът да звънне.
Кейт и Джейд също спяха. Природата си искаше своето. През нощта не бяха успели да заспят и изтощението ги беше надвило към обяд. Бяха близо една до друга на тесните си легла, унесени в сън. Мъжът тихо отвори вратата и ги видя. Спря за миг и ги погледа. После се отдръпна навън и ги остави.
Ричър се събуди и откри, че е сам в дневната с Картър Грум. Човекът с очи на акула. Той седеше на едно кресло и не правеше нищо.
— На теб ли се падна да ме пазиш? — попита Ричър.
— Никой не те пази — отвърна Грум. — Ти работиш за един милион долара.
— Имаш ли проблем с това?
— Всъщност не. Ако я намериш, си заслужаваш парите. Работникът заслужава своята заплата. Така пише в Библията.
— Ти често ли я караше?
— Колкото и другите.
— Как точно пътуваха, когато Джейд беше с нея?
— Мисис Лейн винаги сядаше отпред. Общо взето, се чувстваше неудобно, че има шофьор. Хлапето сядаше отзад.
— Ти какъв беше, преди да се уволниш?
— Разузнавач от морската пехота — отвърна Грум. — Старши сержант.
— Как би провел отвличането в „Блумингдейлс“?
— От страната на добрите или на лошите?
— На лошите — каза Ричър.
— С колко души разполагам?
— Има ли значение?
Грум помисли половин секунда и поклати глава.
— Водачът е най-важен. Може да се справи и сам.
— И как щеше да стане?
— Има само един начин да се направи чисто — каза Грум. — Всичко трябва да свърши в колата, още преди да са излезли. „Блумингдейлс“ е на източната страна на Лексингтън Авеню. Значи Тейлър е отбил вляво и е спрял срещу главния вход. На втора линия, само за малко. В този момент нашият човек отваря задната врата и се качва в колата, до детето. Момичето е с предпазен колан, зад майката. Нашият човек опира пистолет в главата на детето, хваща го за косата със свободната си ръка и държи здраво. И толкова. Никой на улицата няма да ги забележи. Ще решат, че колата е спряла да вземе някого, а не да го остави. А от този момент нататък Тейлър ще изпълнява всичко, каквото му наредят. Има ли избор? Мисис Лейн пищи на седалката до него. И какво изобщо би могъл да направи? Не може да блъсне седалката си назад по релсите към нападателя, защото седалките на ягуара са електрически. Не може да се обърне и да се бие, защото пистолетът е опрян в главата на детето. Не може да използва резки маневри с колата, защото движението по авенюто е бавно, а освен това нашият човек стиска косата на детето, така че няма да падне от седалката. Играта свършва веднага.
— А после?
— После нашият човек заповядва на Тейлър да ги откара на някое тихо място. Може би в града, но по- скоро извън него. Там го застрелва. В гръбнака, през седалката, за да не пръсне предното стъкло. Заповядва на мисис Лейн да избута трупа навън от колата. После й заповядва да кара. И през цялото време остава на задната седалка, при детето.
Ричър кимна.
— И аз така си го представям.
— Жалко за Тейлър — каза Грум. — Нали се сещаш, че в последния момент, когато онзи човек му казва да паркира и да не мърда от мястото си, Тейлър разбира какво ще стане?
Ричър не отговори.
