военните полицаи. Ричър огледа лицата им едно по едно. После сведе поглед към снимката на Кейт Лейн.
— Жалко — каза. — Съпругата ти е прекрасна, Лейн. Детето също. И ако искаш да си ги върнеш, аз съм единственият ти коз. Защото, както вече ти казах, твоите момчета могат да поведат война, но не могат да проведат разследване. Не могат да намерят онова, което търсиш. Познавам много такива момчета. Не могат да си намерят и задника, дори ако им дадеш огледало с дръжка.
Никой не каза нищо.
— Знаеш ли къде живея? — попита Ричър.
— Мога да разбера — отвърна Лейн.
— Не, не можеш — възрази Ричър. — Защото аз всъщност не живея никъде. Постоянно съм в движение. Тук, там, навсякъде. Така че, ако реша да си изляза оттук в този момент, никога повече няма да ме видиш, през целия си живот. Можеш да си сигурен.
Лейн не отговори.
— Същото важи и за Кейт — продължи Ричър. — Нея също няма да я видиш никога повече. В това също можеш да си сигурен.
— Само дето няма да излезеш жив оттук — каза Лейн. — Ако не реша да те пусна.
Ричър поклати глава.
— Тук няма да използваш огнестрелно оръжие. Не и в Дакота Билдинг. Сигурен съм, че ако го направиш, ще ти прекратят договора за наем. А аз не се притеснявам от ръкопашен бой. Не и срещу дребни момчета като твоите. Не си ли спомняш как беше в армията? Когато някой от вас създаваше проблеми, на кого се обаждахте? На Сто и десета специална част, естествено. За опасни хора трябват още по-опасни ченгета. Аз бях едно от тях. Няма проблеми пак да стана. Срещу всички едновременно, ако искате.
Никой не каза нищо.
— Не съм дошъл, за да ви насочвам в погрешна посока — каза Ричър. — Ако исках да го направя, тази сутрин щях да ви дам описания на двама измислени човека. Ниски, високи, дебели, слаби, няма значение. Ескимоси с кожени шапки. Африканци, облечени като племенни вождове. Щях да ви накарам да гоните вятъра из целия град. Но аз не го направих. Върнах се и ти се извиних, че всъщност все още не ви насочвам наникъде. Защото съжалявам за това. Наистина. Съжалявам за цялото проклето положение, в което си попаднал.
Никой не каза нищо.
— Но трябва да се държиш — продължи Ричър. — Всички трябва да се държим. Подобни неща никога не минават лесно.
В стаята беше все така тихо. После Лейн въздъхна. И кимна.
— Извинявам се — рече той. — От все сърце. Моля те да ми простиш. Напрежението си казва думата.
— Извинението се приема — отвърна Ричър.
— Един милион долара, ако намериш жена ми — обяви Лейн.
— За мен? — попита Ричър.
— Като награда.
— Предлагаш ми сериозно увеличение. Преди няколко часа бяха двайсет и пет хиляди.
— Ситуацията също е по-сериозна, отколкото беше преди няколко часа.
Ричър не отговори.
— Приемаш ли? — попита Лейн.
— После ще говорим за награда — каза Ричър. — Ако успея да направя нещо.
— Ако?
— Много съм изостанал от събитията. Успехът зависи единствено от това още колко време ще можем да протакаме.
— Ще се обадят ли пак?
— Мисля, че да.
— Защо спомена африканци?
— Кога?
— Току-що. Спомена африканци, облечени като племенни вождове. Като пример за измислено описание.
— Беше просто пример. Както ти сам каза.
— Знаеш ли нещо за Африка?
— Голям континент южно от Европа. Никога не съм бил там.
— Какво ще правим сега?
— Ще мислим — отвърна Ричър.
Лейн се прибра в кабинета си, а петима от хората му излязоха да закусват. Ричър остана в дневната. Грегъри остана с него. Двамата седнаха един срещу друг на две ниски канапета. Между канапетата имаше масичка за кафе. Масичката беше от полиран махагон. Канапетата бяха с шарена памучна тапицерия. По тях имаше и лилави възглавнички. Цялата стая изглеждаше прекалено украсена, нагласена и цивилизована предвид обстоятелствата. А портретът на Кейт Лейн доминираше в нея. Погледът й се усещаше навсякъде.
— Ще можеш ли да я върнеш? — попита Грегъри.
— Не знам — отвърна Ричър. — Обикновено такива ситуации не завършват щастливо. Отвличането е брутален бизнес. Обикновено е същото като предумишленото убийство, но с малко закъснение.
— Значи си песимист?
— Не, реалист.
— Има ли изобщо някакъв шанс?
— Може би да, ако сме по средата на играта. Може би не, ако сме в края. Все още не усещам нещата както трябва. Освен това във всяко отвличане накрая е най-трудно.
— Наистина ли мислиш, че са били в сградата, когато оставих ключовете?
— Възможно е. Изглежда ми логично. Защо да чакат отвън, когато могат да чакат вътре?
— Добре — рече Грегъри. — А какво смяташ за следното? Това е базата им. Те са
— Къде са колите?
— В гаражи под наем из целия град.
— Защо закъсняват с пет часа?
— За да създадат погрешно впечатление.
— Би било невероятен блъф — каза Ричър. — Те ни заведоха там. Дадоха ни точния адрес.
— Но все пак е вероятно.
— Не особено — сви рамене Ричър. — Но са се случвали и по-странни неща, предполагам. Така че наистина се обади на онези номера. Разбери каквото можеш. Ако е възможно, опитай се да намериш някой с ключ от сградата, който да ни посрещне. Но не точно пред входа. На ъгъла на Томпсън Стрийт. Там няма да ни видят, ако случайно са вътре.
— Кога?
— Веднага. Трябва да се върнем там, преди да се обадят със следващото искане за откуп.
Ричър остави Грегъри да работи с мобилния си телефон и се върна през кухнята до кабинета на Лейн. Лейн седеше зад бюрото си, но не правеше нищо полезно. Само поклащаше стола си напред-назад в миниатюрна дъга и вторачено гледаше двете снимки близнаци пред него. Двете му съпруги. Едната беше загубена завинаги. А може би и другата.
— ФБР откриха ли извършителите? — попита Ричър. — Първия път, с Ан?
Лейн поклати глава.
— Но ти знаеше кои са.
— Тогава не — отвърна Лейн.
— Но си разбрал по-късно.
