побелели. Стоеше с лице към вратата, малко встрани от тойотата. Ксеноновите й фарове осветяваха лицето му като някакъв гротесков барелеф. Различни хора бяха казали за него, че е на границата на психическото разстройство. Според Ричър той отдавна беше преминал тази граница.
Грегъри довлече вратата напред и Ричър го чу да пита:
— Къде искаш да я сложа?
— Трябват ни магарета, за да я подпрем — каза Лейн.
Ричър завъртя огледалото, за да го проследи, докато Лейн се доближаваше до Джаксън. Лейн ритна клекналия Джаксън в ребрата и попита:
— Имате ли магарета тук?
Джаксън отговори:
— В другия хамбар.
А Лейн каза:
— Ще изпратя Перес и Адисън да ги донесат, когато се върнат.
— Няма да се върнат — каза му Джаксън. — Ричър е навън и вече ги е пипнал.
— Започваш да ме дразниш — кресна Лейн.
Но Ричър видя, че въпреки това той хвърли поглед към вратата. И разбра какво се опитва да направи Джаксън. Опитваше се да насочи вниманието на Лейн навън от хамбара. Далеч от заложниците. Опитваше се да спечели малко време.
После видя как отражението на Лейн се доближава и става по-голямо в огледалото, което държеше. Бавно и внимателно отдръпна пръчката. Насочи автомата си към една въображаема точка на три сантиметра извън вратата и на сто седемдесет и пет сантиметра над земята.
Но нямаше късмет. Ричър чу как Лейн спря точно до прага и се провикна:
— Ричър? Там ли си?
Ричър зачака.
— Перес? — извика Лейн. — Адисън?
Ричър продължи да чака.
— Ричър? — изкрещя Лейн. — Там ли си? Слушай сега! След десет секунди ще прострелям Джаксън. В бедрата. Кръвта му ще изтече през бедрените артерии. А после ще накарам Лорън Полинг да я оближе като куче!
Ричър чакаше.
— Десет! — изкрещя Лейн. — Девет! Осем!
Гласът му заглъхна, докато се връщаше към средата на хамбара. Ричър плъзна огледалото обратно. Видя как Лейн спря до Джаксън и му каза:
— Не е навън. А ако е навън, не му пука за теб.
После Лейн отново се обърна и изкрещя:
— Седем! Шест! Пет!
Грегъри стоеше мълчаливо, стиснал вратата вертикално пред себе си. Нямаше да направи нищо.
— Четири! — изкрещя Лейн.
За една секунда могат да се случат много неща. В случая на Ричър през тази секунда той прехвърли всички възможности в главата си като играч на карти, който подрежда козовете си. Обмисли дали да не рискува да пожертва Джаксън. Може би Лейн блъфираше. А ако не блъфираше, със сигурност беше толкова побъркан, че щеше да стреля на пълен автоматичен режим и да изпразни пълнителя си. Грегъри беше възпрепятстван от вратата. Ричър можеше да остави Джаксън да поеме трийсет куршума в бедрата и да изчака, докато автоматичното оръжие на Лейн започне да щрака на сухо, а после да влезе в хамбара, да изстреля една серия в тялото на Грегъри направо през вратата и после да изстреля още една в главата на Лейн. Щеше да изгуби един от петима заложници, което не беше много. Двайсет процента. Веднъж му бяха дали медал за по-лош процент при сходна ситуация.
— Три! — изкрещя Лейн.
От друга страна, Джаксън му беше симпатичен, а трябваше да мисли и за Сюзан и Мелъди. Сюзан, вярната сестра. И Мелъди, невинното дете. Трябваше да мисли и за мечтата на Кейт Лейн — новото голямо семейство, което заедно ще работи във фермата, ще коси трева, ще чака химикалите да се изчистят от земята на Норфък и след пет години ще отглежда екологично чисти зеленчуци.
— Две! — изкрещя Лейн.
Ричър пусна огледалото, протегна дясната си ръка като плувец и хвана ръба на вратата. Бързо запълзя назад, като дърпаше вратата след себе си. Отвори я широко, без да се показва. Вратата се отвори докрай — на шест метра.
После зачака.
В хамбара цареше тишина. Ричър знаеше, че Лейн не откъсва очи от мрака навън. Знаеше, че Лейн напряга слуха си в тишината. Измъчваше го най-древният от всички атавистични човешки страхове, заровен дълбоко в примитивния мозък на гръбначните, оцелял стотици хиляди години, след като предците на човека са излезли от пещерите: Навън има нещо.
Ричър чу приглушен трясък — Грегъри беше пуснал вратата. А после стана време за състезание по бягане. От гледната точка на Лейн вратата се беше отворила от дясно на ляво, теглена от невидима сила. Следователно в момента тази сила се намираше пред хамбара вляво, в края на траекторията на вратата. Ричър скочи на крака, отстъпи назад, обърна се и се затича около хамбара в посока, обратна на часовниковата стрелка. Заобиколи най-близкия ъгъл и измина петнайсет метра покрай южната стена. После отново зави зад ъгъла и измина трийсет метра покрай задната стена. Зави за трети път и пробяга петнайсет метра покрай северната стена. Бягаше по-бавно, отколкото му позволяваха възможностите. Общата обиколка на хамбара беше сто и двайсет метра, с четири завоя, които той щеше да измине за около трийсет секунди. Някой олимпийски бегач щеше да се справи за десет секунди, но от олимпийските бегачи не се изискваше да стрелят точно с автоматично оръжие, когато стигнат до финала.
Ричър зави зад последния ъгъл. Затича се покрай предната стена на хамбара към вратата със стиснати зъби, като дишаше тежко през носа и се опитваше да контролира повдигането и спускането на гръдния си кош.
Сега беше пред хамбара, но отдясно на вратата.
Вътре беше тихо. Нищо не помръдваше. Ричър стъпи здраво на двата си крака и подпря лявото си рамо на стената, с прибран лакът и обърната китка, положил леко и нежно дулото на автомата в отворената си длан. Дясната му ръка стискаше ръкохватката, а десният му показалец вече беше обрал първите няколко милиметра от луфта на спусъка. Лявото му око беше затворено, а дясното беше на една линия с мушката. Чакаше. Чу меки стъпки по бетонния под на хамбара, на метър и половина отпред вляво. Видя как в светлината от вратата падна сянка. Продължи да чака. Видя тила на Лейн, който надничаше навън в тъмното. Видя дясното му рамо. Видя найлоновия ремък на карабината му, който се впиваше в намачкания брезентов плат на якето. Ричър не помръдна оръжието си. Искаше да стреля паралелно със стената на хамбара, а не в него. Ако преместеше дулото, в линията на огъня щяха да попаднат някои от заложниците. Най-вече Тейлър, както си спомняше от отражението в огледалото. А може би и Джаксън. Трябваше да прояви търпение. Трябваше да остави Лейн сам да дойде при него.
И Лейн го направи. Той излезе от хамбара на заден ход, обърнат наляво, приведен в кръста, като гледаше в противоположната посока. Премести предния си крак. Показа се още малко. Ричър не му обръщаше внимание. Вместо това се съсредоточаваше върху мушката на автомата си. Беше отбелязана с тритий и за Ричър чертаеше в нощта геометрия, точна като лазерен лъч. Лейн сам влизаше в линията на стрелба. Първо в нея се показа десният край от черепа му. После още малко. И още малко. Мушката попадна точно върху костта на тила му. В центъра. Лейн беше толкова близо до Ричър, че той можеше да преброи космите на тила му.
За половин секунда си помисли дали да не извика името на Лейн. Да го накара да се обърне с вдигнати ръце. Да му каже защо ще умре. Да изброи прегрешенията му. Да импровизира съдебен процес.
