— Здрасти — каза тя, като го видя.
— Джеб още ли го няма? — попита той.
В отговор тя само поклати глава. Ричър се ослуша. Наоколо се чуваха познатите звуци — съскането на дъждовалните машини, тихото поскърцване на люлката, пукането на сухите дъски под краката му.
— Имаш ли пистолет? — попита той.
— Оръжията не ми понасят много — каза тя.
— А телефон?
— Прекъснаха го — отвърна тя. — Не съм си платила сметката. Но не ми и трябва. Джеб ми дава да ползвам неговия, джобния, като имам нужда.
— Това е добре — каза Ричър.
— Какво му е доброто? Джеб го няма.
— Именно. Понеже сега възнамерявам да разбия хамбара ви и да вляза, а не желая да повикаш ченгетата, докато съм вътре. Или да ме гръмнеш в гърба.
— Хамбарът е на Джеб. Не можеш да влизаш в него — каза тя.
— Не виждам как ще ме спреш.
Той се обърна и тръгна по пътеката. След лек завой тя извеждаше право пред двойната врата на хамбара. Както всичко останало, и вратата беше скована от дъски, последователно гнили и после съхнали на слънце в продължение на стотина зими и лета. Ричър почука с кокалчетата на пръстите си и усети как дървото кънти на кухо. Катинарът обаче беше нов. Стоманен, с U-образна форма, като онези, които ползват куриерите, за да заключват велосипедите си.
Беше прекаран през две нови стоманени халки върху метални пластини, завийте ни с по три болта в дъските. Ричър хвана катинара и го раздруса. Плътна, тежка стомана, нагрята от слънцето. Солидна работа. Не можеше нито да я счупи, нито да я среже. Нямаше с какво.
Но и най-добрата заключалка е точно толкова надеждна, колкото това, към което е монтирана.
Ричър сграбчи с две ръце катинара и го дръпна. Отначало леко, после по-силно. Вратата леко поддаде, изви се навън, после се спря. Той я подпря с длан, като с другата ръка дърпаше катинара. Халките се поразклатиха, но не излязоха от дупките си. Ричър си помисли, че Джеб сигурно им е подложил шайби отзад — широки и дебели, за да разпределят натиска.
Срещу това имаше само едно средство —
Той пак сграбчи с две ръце катинара в основата му и се изпъна назад с цялата си тежест, като човек, който кара водни ски. Докато теглеше, вдигна крак и нанесе мощен ритник във вратата, малко под халките. Разбира се, ръцете му бяха по-къси от краката, затова не можа да постигне максимален замах, но като за първи опит беше повече от достатъчно. Нещо отвътре поддаде и халките излязоха с един сантиметър навън. Той повтори ритника. Сухото дърво поддаде още. След третия ритник се чу сух пукот и дъската на лявото крило се сцепи. Два от болтовете увиснаха навън. Ричър подпря вратата с лявата си длан и провря пръсти в процепа под пластината. Пое си дъх, преброи до три и дръпна с всичка сила. Последният болт излезе, катинарът падна в краката му и вратата се отвори широко навън. Ричър се дръпна назад, обърна двете крила назад, чак до стената, и надникна вътре.
Може би беше очаквал да види лаборатория за амфетамини, вероятно с маси, кантарчета и колби, с газови горелки и купчинки празни найлонови пликчета, очакващи да бъдат напълнени, за да поемат към потребителите. Или поне голямо скривалище за дрога, опакована в чували и готова за дистрибуция.
Нищо подобно.
През процепите между разсъхнатите дъски проникваха ярки лъчи. Отвътре хамбарът беше приблизително шест на дванайсет метра, с пръстен под, добре утъпкан и пометен. И празен, ако не се смяташе един очукан стар пикап, паркиран точно в средата.
Беше „Шевролет Силверадо“, на седем-осем години, кафеникавочервен, с цвят на печена глина. Машина за вършене на работа. Базисен модел, без никакви екстри. И без номера. Вратите бяха заключени, никъде не се виждаше ключ.
— Какво е това?
Ричър се извърна. Майката на Джеб Оливър беше застанала в рамката на вратата зад него, подпряна с ръка на касата, сякаш не се решаваше да пристъпи вътре.
— Пикап — отвърна той.
— Виждам.
— На Джеб ли е?
— Никога не съм го виждала.
— Каква кола караше, преди да си купи червения додж?
— Не тая.
Ричър се приближи до пикапа и надникна през стъклото откъм страната на шофьора. Ръчни скорости. Напластена мръсотия. Много навъртени километри. Но никакъв боклук по пода. Пикапът беше служил дълги години вярно на някого и стопанинът му се беше отблагодарил с грижи.
— Никога не съм го виждала — повтори жената.
Пикапът имаше вид, сякаш дълго бе стоял заключен в този хамбар. Гумите му бяха омекнали. Не миришеше на нафта или бензин. Беше отдавна изстинал, притихнал, покрит с дебел слой прах. Ричър коленичи и погледна отдолу. Нищо. Най-обикновено шаси, покрито със спечена кал, очукано тук-там от малки камъчета, запратени от гумите.
— Откога е тук? — попита той.
— Нямам представа.
— Кога постави Джеб заключалката на вратата?
— Преди около два месеца.
Ричър се изправи.
— Ти какво очакваше да намериш вътре? — попита жената.
Той се извърна и я погледна в очите. Зениците й бяха огромни.
— Големи количества от закуската ти — каза той.
Тя се усмихна.
— Ти какво, да не си мислиш, че той го произвеждаше тук?
— А какво?
— Вторият ми мъж го носи.
— Ти омъжена ли си?
— Вече не. Но той още носи.
— Джеб се беше надрусал в понеделник вечер — каза Ричър.
Тя отново се усмихна.
— Една майка споделя всичко с детето си — каза тя. — Иначе за какво е майка?
Ричър й обърна гръб и още веднъж огледа пикапа отвсякъде.
— За какво му е да държи такъв стар пикап вътре, а чисто новия — отвън, да го пече слънце и да ръждясва?
— Знам ли? — отвърна жената. — Джеб винаги прави каквото си науми.
Ричър излезе от хамбара и затвори едно по едно двете крила на вратата. Вкара болтовете в разхлабените дупки и ги натисна навътре с длани. От тежестта на заключалката те провиснаха наполовина. Той ги понамести колкото можа и си тръгна.
— Джеб ще си дойде ли у дома някога? — провикна се жената подире му.
Той не й отговори.
Мустангът беше обърнат с муцуната на север, затова Ричър се качи и го подкара нататък. Пусна диска, засили звука докрай и в продължение на петнайсет километра кара съвсем сам, все в права посока по един път, който сякаш нямаше край.
Раскин изкопа собствения си гроб със същия багер, с който преди време бяха изравнили терена около къщата на Зека. Неголям, с половинметрова лопата, с четири големи стоманени зъба. Лопатата загребваше на големи хапки рохкавата пръст и ги отмахваше встрани. Двигателят ту форсираше, ту забавяше ход.
