категорични. Трийсет и две мишени, по десет изстрела, всичките до един във вътрешния кръг.
— Това ли са му всичките стрелби? — попита Ричър.
Кеш кимна.
— Ти сам го каза: при мен всичко се записва.
— С каква пушка?
— „Супер Мач“. Негова собствена. Страхотно оръжие.
— От полицията обадиха ли ти се?
— Да. Някакъв тип на име Емерсън. Държа се доста прилично. Ясно му е, че след като Бар е тренирал при мен, ще гледам някак да си спасявам задника. Нямам интерес да си навредя на репутацията. Много съм вложил в това предприятие, а лесно мога да го съсипя, ако му излезе лошо име.
Ричър още веднъж огледа мишените, една по една. Спомни си какво бе казал на Хелън Родин:
— А какво ще кажеш за Чарли, приятеля му? — попита той.
— В сравнение с него Чарли беше безнадежден случай.
Кеш събра мишените на Джеймс Бар в плътна купчинка и ги бутна отново в чекмеджето „Б“. Отвори друго, обозначено със „С“, и пак извади сноп хартии.
— Чарли Смит — каза той. — Също бивш военен, ако се съди по вида. Но не бих казал, че казармата е направила от него човек.
— Винаги ли идваха заедно?
— Бяха неразделни — отвърна Кеш.
— И стреляха на различни стрелбища?
— Те бяха на различни планети — каза Кеш.
Ричър кимна. Чарли далеч отстъпваше по точки на Бар. Беше по-слаб стрелец, далеч по-слаб. На една от мишените имаше само четири попадения — по един в четирите квадранта, в близост до ъглите. От трийсет и две мишени имаше само осем десетки. От които една-единствена точно в центъра. Чист късмет, щастливо трепване на ръката, внезапен порив на вятъра. Извън това дупките бяха разпръснати по цялата повърхност на мишените. Като голяма част от куршумите му изобщо не бяха улучили белия лист. Процентно най-голям брой попадения имаше в бялото поле между двата външни кръга. Много слаби резултати. Но дори в неточността си стрелбата му не беше напълно хаотична. В нея сякаш имаше някаква странна последователност. Прицелваше се, но все пропускаше. Сякаш имаше тежка форма на астигматизъм.
— Що за човек беше той? — попита Ричър.
— Кой, Чарли ли? — каза Кеш. — Непроницаем. Нищо не можеш да разбереш за него. Ако беше по- добър стрелец, може би щеше да ме уплаши.
— Един такъв дребен?
— Дребосък, да. Със смахната прическа.
— Те разговаряха ли с теб?
— Всъщност, не. За мен това бяха двама типове от Индиана, които идваха да се разтоварват, гърмейки на стрелбището ми. Тук е пълно с такива.
— Ти наблюдаваше ли ги, докато стреляха?
Кеш поклати глава.
— Научил съм се никога никого да не наблюдавам. Хората възприемат това като критика. Те идват при мен, това е всичко. Не им се натрапвам.
— Бар от теб ли купуваше патроните си?
— Да. „Лейк Сити“. Скъпички са.
— И пушчицата му не е евтина.
— Да, но той ги заслужава.
— А каква пушка използваше Чарли?
— Същата. Сякаш бяха комплект. В неговия случай това беше смешно, все едно някой дебеланко с бирен корем да си купи бегач от карбонови влакна.
— Тук имаш ли отделни стрелбища за пистолети?
— Имам едно покрито. Ползва се при дъжд. Иначе ги пускам да гърмят, където си изберат. Аз самият не си падам много по пистолети. В тях няма изкуство.
Ричър кимна. Сержант Кеш събра накуп мишените на Чарли, като внимаваше да останат подредени по дати. След това изравни ръбовете на купчинката и ги мушна в съответното чекмедже.
— Смит е доста разпространено име — каза Ричър. — Доколкото ми е известно, най-често срещаното фамилно име в Америка.
— Тоя наистина беше Смит — каза Кеш. — Преди да запиша нов член, му искам шофьорската книжка.
— А откъде е той?
— По акцент ли? Някъде от северните щати.
— Може ли да взема една от мишените на Джеймс Бар?
— За какъв дявол ти е?
— За спомен — каза Ричър.
Кеш не отговори.
— Няма да се загуби — настоя Ричър. — Не възнамерявам да я обявя за продан по интернет.
Кеш мълчеше.
— Бар няма да стъпи повече тук — продължи Ричър. — Това поне мога да ти го гарантирам. А ако наистина искаш да си нямаш неприятности, в твой интерес е останалите направо да ги изхвърлиш.
Кеш вдигна рамене и се извърна към шкафа.
— Най-новата — каза Ричър. — Ако може нея, ще е най-добре.
Кеш прелисти с палец купчинката и измъкна една мишена. Подаде му я през тезгяха. Ричър я пое, сгъна я внимателно на четири и я мушна в джоба на ризата си.
— Е, на добър час — каза Кеш. — Дано има късмет приятелят ти.
— Не ми е приятел — каза Ричър. — Но ти благодаря за помощта.
— Няма защо — отвърна Кеш. — Между другото, аз те знам кой си. Познах те, когато залегна с пушката. Никога не забравям позата на професионалния стрелец. Ти спечели същия турнир десет години след мен. Бях там, в публиката, и те наблюдавах. Истинското ти име е Ричър.
Ричър кимна.
— Много беше любезно от твоя страна — продължи Кеш — да си замълчиш, след като ти разправих, че съм се класирал едва трети.
— При теб конкуренцията беше жестока — отвърна Ричър. — Докато десет години по-късно бяха останали само разни лекета.
Ричър спря на последната бензиностанция преди щатската граница и зареди колата на Ан Яни. После позвъни на Хелън Родин от телефонния автомат.
— Още ли е там ченгето? — попита той.
— Вече са двама — отвърна тя. — Един във фоайето и един пред вратата ми.
— Франклин започна ли работа?
— Още от сутринта.
— Някакъв напредък?
— Засега не. Петима напълно обикновени хора.
— Къде е кантората на Франклин?
Тя му продиктува адреса. Ричър погледна часовника си.
— Ще те чакам там в четири.
— Как беше в Кентъки? — попита тя.
— Объркващо.
Той пресече река Охайо в обратната посока по същия мост, докато Шерил Кроу му напомняше отново и отново как всеки ден е един дълъг, виещ се път. Той усили звука, сви вляво след моста и пое на запад.
