Въздухът навън беше неподвижен — нито горещ, нито твърде хладен. Нямаше опасност ръката му да потрепери от студ или пък куршумът да попадне във въздушно течение. Защото въздухът не помръдваше. Кеш носеше пушката. Ричър го следваше, стиснал в шепа патрона. Двамата се качиха заедно в хамъра, Кеш се пресегна и двигателят запали с мощен дизелов грохот.
— Наистина ли ти харесва това нещо? — попита Ричър, като се надвикваше с шума.
— Не бих казал — отвърна Кеш. — Аз лично предпочитам седан с четири врати, но нали трябва да поддържам някакъв имидж пред клиентите…
Теренът беше хълмист, покрит с трева и тук-там с ниски криви дървета. Напряко през хълмовете бяха изравнени с булдозер тесни ивици земя, прилични на шосета, разположени нагъсто и успоредно едно на друго. Всяко „шосе“ представляваше отделно стрелбище, дълго по неколкостотин метра. Стрелбищата бяха отделени едно от друго от естествения терен и допълнително натрупани купчини пръст и камъни. Цялата местност наподобяваше построено наполовина и след това изоставено игрище за голф. Донякъде затревено, в други части — голо и разорано, с дълбоки бразди в червената пръст. На места се виждаха белосани скали и каменни бордюри, указващи трасетата за коли и пътеките за преминаване на пешеходци.
— Тази земя е принадлежала на семейството ми, откакто се помня — обясни Кеш. — Но идеята за стрелбището си беше моя. Казах си, след като бивши шампиони по голф или тенис стават треньори, когато се оттеглят от активна кариера, защо да не се пробвам и аз? В моята област.
— И потръгна ли ти? — попита Ричър.
— Не бих казал — отвърна Кеш. — Идват хора, стрелят, но никой не си признава, че не знае как става тая работа. Мислят си, че са се родили научени.
Ричър видя трите пикапа, паркирани пред отделни стрелбища. Клиентите, които бе забелязал да чакат пред портала в осем, вече тренираха. Налягали върху тръстикови рогозки, те стреляха, вдигаха глава, поемаха дъх, прицелваха се и отново стреляха.
— Човек все от нещо трябва да живее — каза Кеш, сякаш отгатнал следващия въпрос на Ричър. После отби хамъра от главния път и навлезе на триста метра навътре, до края на едно свободно стрелбище. Слезе, защипа хартиената мишена към стойката, обърна джипа и потегли обратно.
— Е, наслука! — каза той.
Ричър не слезе веднага. Чувстваше се по-напрегнат, отколкото беше нормално за него. Пое въздух и усети във вените си тръпката на изпития кофеин. Плюс някакво едва забележимо, слабо потреперване в мускулите. Четири големи чаши силно кафе не бяха най-подходящата подготовка за твърда ръка и точна стрелба.
Но какво пък толкова? Някакви си триста метра. С добра пушка в тихо време, при спокоен въздух, нито горещ, нито твърде хладен — все едно да допреш дулото в центъра на мишената и да дръпнеш спусъка. Всеки можеше да го направи и със затворени очи. Проблемът не беше в моженето. В точната стрелба. Проблемът беше в залога. За него кукловодът беше по-важна цел от спечелването на купата преди толкова години. Далеч по-важна. Самият той не знаеше защо. И в това именно беше проблемът.
Ричър издиша шумно поетия въздух. Някакви си триста метра. Не шестстотин. Не осемстотин или хиляда. Триста. Нищо работа!
Той се смъкна от високата седалка на хамъра, отвори задната врата и взе пушката. Пренесе я през буците пръст до тръстиковата рогозка. Постави я внимателно върху двете крачета на около метър зад бялата линия. Наведе се и я зареди. Отстъпи крачка назад, за да се изравни с посоката на стрелба, после приклекна, коленичи и легна по корем. Вдигна приклада от земята и го опря в рамото си. Раздвижи шията наляво-надясно. Огледа се. Изведнъж се почувства съвсем сам в тази пустош. Наведе глава. Затвори лявото си око и допря дясното до окуляра. Обхвана ложата с лявата си ръка и я притисна назад и надолу. Сега вече имаше три опорни точки. Двете крачета и рамото си. Разтвори широко крака и долепи стъпалата си на рогозката. Леко сви левия крак в коляното и се запъна с обувката си в земята за допълнителна опора. Отпусна се. Съзнаваше, че отстрани прилича повече на застрелян, отколкото на готвещ се за стрелба.
Погледна през оптическия мерник. Образът беше ярък и жив, резултат от превъзходната оптика. Намери мишената. Изглеждаше толкова близо, сякаш можеше да я пипне с ръка. Изравни кръстчето на мерника с пресечната точка на хикса. Обра полека мекия спусък. Отпусна се. Издиша. Усещаше ударите на сърцето си. Блъскаше се като отвързано из гръдния кош. Кофеинът бучеше във вените му. Кръстчето танцуваше върху хикса. Подскачаше, друсаше се, наляво-надясно, нагоре-надолу, в кръг.
Ричър затвори дясното си око. Опита се да забави пулса на сърцето си. Издиша въздуха от дробовете си и затаи дъх за секунда-две. После вдиша, отново издиша, отново затаи дъх. Стегна корема и отпусна раменете си. Сякаш искаше да се слее с терена. Отвори отново дясното си око. Кръстчето се беше успокоило върху хикса. Той се взря в мишената. Опипваше я с поглед.
Право в целта.
Хикса го нямаше. На мястото му се виждаше кръгла дупка, от която стърчаха само четирите краища на двете чертички. По едно мастилено крайче отгоре и отдолу на всяка. Ричър отново се изкашля, подпря се на ръце и стана. Кеш легна на негово място и погледна през мерника.
— Добре стреляш — каза той.
— Пушката е добра — отвърна Ричър.
Кеш дръпна затвора и изстреляната гилза падна на рогозката. Той се изправи на колене, взе я и я пусна в джоба си. После стана и понесе пушката към хамъра.
— Е, ставам ли? — подвикна Ричър след него.
— За какво?
— За събеседник.
Кеш се извърна.
— Ти това изпит ли мислиш, че беше?
— Много се надявам, че е било изпит.
— Може и да не ти хареса това, което имам да кажа.
— Да пробваме все пак.
Кеш кимна.
— После. В кабинета.
Кеш подкара хамъра към края на стрелбището, за да прибере мишената. После обърна и потеглиха към бараките. Подминаха мъжете с трите пикапа, които си стреляха кротко, без да забелязват нищо наоколо. Влязоха в кабинета, Кеш отвори някакъв шкаф и класира мишената в чекмеджето, обозначено с буква „Р“, като „Ричардсън“. После пръстите му се преместиха на „Б“ за „Бар“ и той извади оттам голяма пачка хартиени мишени.
— Опитваш се да докажеш, че приятелчето ти не е убиецът, така ли? — попита той.
— Не ми е приятелче — отвърна Ричър. — Навремето го познавах, това е всичко.
— Е, и?
— Не го помня като кой знае какъв голям стрелец.
— По телевизията казаха, че разстоянието е било съвсем малко.
— Да, но с движещи се цели и стръмни ъгли на отклонение.
— По телевизията казаха, че уликите сочат към него.
— Така е — потвърди Ричър. — Видях с очите си.
— Ето, гледай — каза Кеш и подреди част от мишените във ветрило на тезгяха. Като тесте карти. После ги събра плътно една до друга, за да отвори място за още. Под първата редица направи втора, докато се събраха общо трийсет и два листа, в две редици, номерирани и маркирани с един и същ надпис:
Всяка мишена показваше перфектни попадения.
Ричър ги гледаше изумен една подир друга. На всяка една най-вътрешният кръг, концентричните пръстени около десетката, беше плътно запълнен с идеални кръгли дупки, на плътни групи — ясни и
